— Това не ми говори нищо. Полицаят се разсмя.
— Получихте ли нещо от Пояса? Усмивката на Робинсън изчезна.
— Да. Известни са им половин дузина такива случая на отвличане и амнезия, всичките неразгадани. Все още си мисля, че си имаме работа с някой стрълдбръг.
Всичките неразгадани. Това вещаеше лошо бъдеще за случая на Трусдейл.
— Някой стар стрълдбръг — продължи лейтенантът.
— Някой, който вече да е бил достатъчно стар преди сто и двайсет години и да е смятал, че е научил достатъчно, за да реши проблемите на човечеството. Или може би, за да напише книга, решаваща окончателно проблемите на човешкия прогрес. Затова е започнал да прави проби.
— И все още работи върху въпроса.
— Може внукът му да е наследил бизнеса — въздъхна Робинсън. — Не се тревожете. Ще го намерим.
— Сигурно. Изминали са само сто и двайсет години.
— Не се подигравайте — рече Робинсън. И това свърши работа.
Центърът на полицейската дейност беше седалището на правителството: Церера. В известен смисъл полицейските щаб-квартири на Палада, Юнона, Веста и Астрея нямаха работа, но бяха много необходими. Пет ас-тероида покриваха главния Пояс. Случвало се бе всички те да са от една и съща страна на слънцето по едно и също време, но това беше рядко.
Веста бе най-малкият от петте. Градовете й бяха на повърхността, под четири големи двойни купола.
На три пъти в историята се бе пробивал купол. Това не беше събитие, което се забравя лесно. Всички сгради на Веста бяха под силно налягане. Няколко от тях имаха херметично метро, което водеше навън от купола.
Алис Джордан влезе в херметичната камера на полицията в гр. Уоринг след обичайната проверка за контрабанда. Имаше две камери, а след това коридор, пълен с костюми под налягане. Тя свали своя и го закачи отстрани. На гърдите му бе нарисуван флуоресцентен женски дракон, бълващ огън.
— Нямах късмет — докладва Алис на началничката си, Вини Гарсия.
Вини й се захили. Тя беше тъмна и стройна, с дълги и тънки пръсти: вписваше се много повече в стереотипа на Пояса, отколкото Алис Джордан.
— Имала си известен късмет на Земята.
— Файнъгъл да го вземе, ако съм имала. Получи доклада ми. — Алис беше заминала за Земята с надеждата да реши нарастващ социален проблем. Един земен грях — жицеглавието, практиката да се пропуска ток в центъра на мозъка — се разпространяваше в Пояса. За съжаление щеше да се наложи да почакат, докато се стигнеше до решението му като на Земята. След триста години той щеше да се реши от само себе си… но това далеч не удовлетворяваше Алис Джордан.
— Нямах това предвид. Направила си завоевание. — Вини направи пауза. — В кабинета ти те чака земянин.
— Земянин ли? — Беше споделила леглото с един мъж на Земята, което не бе задоволило и двама им. Поради гравитацията и липсата на опит. Той се бе държал любезно, но не се бяха срещнали повече.
Тя се изправи.
— Трябвам ли ти за нещо друго?
— Не. Забавлявай се — отвърна Вини.
Когато Алис влезе, той се опита да стане. Залитна леко при слабата гравитация, но успя да достигне пода с крака и да задържи тялото си в изправено положение.
— Здравей. Рой Трусдейл — рече той, преди тя да може да сбърка името му.
— Добре дошъл на Веста — каза тя. — Значи все пак дойде. Още ли преследваш Похитителя?
— Да.
Алис седна зад бюрото си.
— Разкажи ми за това. Завърши ли пътешествието си? Той кимна.
— Мисля, че най-много ми харесаха Скалистите планини, а и достигането до тях не е проблем. Трябва да ги видиш. Скалистите планини не са национален парк, но много хора искат да ги направят такъв.
— Ще отида, ако някога посетя отново Земята.
— Видях другите Аутсайдери… Знам, те не са истински Аутсайдери, но е дяволски сигурно, че са извънземни. Ако истинският Аутсайдер е като онези…
— Струва ти се, че Вандервекен е по-скоро човек.
— Мисля, че е така.
— Влагаш прекалено много усилия в откриването му. — Тя обмисли идеята Трусдейл да е дошъл в преследване на някоя поясарка. Ласкателна мисъл…
— Изглежда хората на закона не стигат доникъде — рече той. — Още по-лошо. Като че ли преследват Вандервекен или някой като него от сто и двайсет години. Побеснях и наех кораб за Веста. Имах намерение да открия сам Вандервекен. Оказа се трудно да дойда тук, знаеш ли?
— Зная. Прекалено много земяни искат да разгледат астероидите. Трябва да ограничаваме достъпа им.
— Наложи ми се да чакам три месеца за място. Все още не бях сигурен, че искам да тръгна. Но в края на краищата, винаги можех да се откажа… После се случи нещо друго. — Трусдейл стисна ядосано зъби при спомена. — Лоурънс Сейнт Джон Макджий. Преди десет години той ми отне почти всичко, което притежавах. Чрез измама.