— Случва се. Съжалявам.
— Заловиха го. Твърдеше, че се казва Елъри Джоунс от Сейнт Луис. Разиграл цяла нова игра в Топека, Кан-зас, но някой белязал марките и го хванаха. Беше с нови отпечатъци от пръстите и ретината, с ново лице. Преди да са сигурни, че е той, трябваше да направят анализ на мозъчните му вълни. Може дори да си върна част от парите.
Тя се усмихна.
— Хей, това е чудесно!
— Вандервекен му е дал пари. Още един случай на подкуп.
— Сигурен ли си? Каза ли името?
— Не. Дяволите да го вземат с неговите игрички! Сигурно си е мислел, че го преследвам, защото ме е обрал. Той отне четири месеца от живота ми. Подхвърли ми Лоурънс Сейнт Джон Макджий, за да престана да се тревожа за липсващите ми четири месеца.
— Не ти харесва даси толкова предсказуем.
— Не. Не ми харесва. — Трусдейл не гледаше към нея. Беше стиснал здраво с ръце облегалките на стола за гости. Мускулите му се издуха. Някои поясари се отнасяха пренебрежително към мускулите на земяните…
— Вандервекен може да е прекалено голям за нас — рече тя.
Отговорът му беше интересен.
— Сега си ти наред. Какво откри?
— Ами… Аз също преследвах Вандервекен. Знаеш, че имаше и други изчезвания.
— Да.
В бюрото й, подобно на това на Робинсън, беше вграден компютърен терминал. Тя го включи.
— Половин дузина имена. И дати: 2150, 2491, 2230, 2250, 2270, 2331. Виждаш, че документите отиват още по-назад във времето от вашите. Разговарях с този Ло-Урънс Джанифър, последният, но той не си спомня ни-що повече от самия теб. Влизал е в бърза орбита към първите троянски пунктове с някакви малки машинни части, когато… празнота. Следващото нещо, което помнеше, е, че бил в орбита около Хектор. — Тя се усмихна. — Той не възприема нещата като теб. Просто се Радва, че е бил върнат.
— Дали някои от другите са живи и можем да се свържем с тях?
— Дандридж Сукарно и Норма Стийр, изчезнали съответно през 2270-а и 2230-а г. Не поискаха да разговарят с мен. Взели са си парите и толкова. Проследихме парите до две различни имена — Джордж Олдувай и С. Крийтмастър, — но не открихме хората зад тях.
— Свършили сте доста работа. Тя сви рамене.
— Много златнокожи са се интересували от Похитителя по едно или друго време.
— Звучи ми така, сякаш той взима проби на всеки десет години. Като редува Земята и Пояса. — Трусдейл подсвиркваше неспокойно. Спомняше се онези дати. — Две хиляди сто и петдесета е почти преди двеста години. Не е чудно, че се е нарекъл Вандервекен.
Алис го погледна.
— Има ли някакво значение…?
— Вандервекен е бил капитан на „Летящия холандец“. Потърсих го в речника. Знаеш ли легендата за „Летящия холандец“?
— Не.
— Имало е търговски кораби, които са се движели през океана, като използвали силата на вятъра. Вандервекен се опитвал да заобиколи нос Добра надежда по време на силна буря. Той се заклел богохулно, че ще заобиколи носа, дори да трябва да се бори срещу вятъра до последния ден. В бурно време минаващите кораби могат да видят как все още се опитва да заобиколи носа. Понякога спира кораби и ги моли да отнесат писма у дома.
Тя се засмя неспокойно.
— Писма до кого?
— До Скитника евреин навярно. Има различни варианти. В едни се твърди, че Вандервекен убил жена си и отплувал, за да избяга от полицията. Според други е имало убийство на борда. Изглежда писателите харесват тази легенда. Тя се появява в доста романи, имало е един стар плоскостен филм и даже една още по-стара опера, и — чувала ли си онази стара песен, която туристите пеят покрай лагерните огньове? „Аз съм единственият моряк, избягал от хората на Вандервекен…“
— Самохвалната песен.
— Във всички легенди се съдържа един и същ мотив: безсмъртен човек е прокълнат да плава завинаги.
Очите на Алис Джордан станаха големи и кръгли.
— Какво има? — попита той.
— Джак Бренън.
— …Бренън. Спомням си. Мъжът, който изял корените на борда на пакския кораб. Джак Бренън. Предполага се, че е мъртъв.
— Предполага се. — Беше забила поглед в бюрото си. Постепенно очите й се фокусираха върху навитите на руло разпечатки. — Рой, имам да свърша малко работа. Къде си отседнал, в „Палас“ ли?
— Естествено, това е единственият хотел в Уоринг.
— Ще дойда да те взема оттам в осемнайсет и сто. Така или иначе, ще ти трябва водач из ресторантите.
Макар да бе монополист, „Палас“ беше отличен хотел. Обслужването на човешкия персонал не беше особено добро, но машините — инсталациите в банята, съоръженията за почистване, сервитьорите — работеха съвършено. Изглежда поясарите се отнасяха с машините си така, сякаш животът им зависеше от тях.