— Така ли?
— Да. Навярно е можел да бъде спрян, дори и при тогавашното равнище на техническо развитие, но предполагам, че никой не е проявил действителен интерес. Щял е да се удари доста далеч от базата „Олимп“. Изрязали голямо парче лед и го насочили в нова орбита. Почти чиста вода, ценна стока.
— Не разбирам какво общо има това с…
— Той е унищожил марсианците. Всички марсианци на планетата, доколкото ни е известно. Съдържанието на водни изпарения в атмосферата се е повишило.
— А — рече Трусдейл. — Геноцид. Шега.
— Казах ти, Вандервекен може да е прекалено голям за нас.
— Да. — От записания глас на самоунищожаващата се шпула Вандервекен бе израснал във всички измерения. Сега беше дълъг двеста и двайсет години, а диапазонът на действията му покриваше слънчевата система. Бе нараснал и по отношение на физическата сила. Бре-нън-чудовището беше метнал изпадналия в безсъзнание Елрой Трусдейл на рамото си и го бе смъкнал от Апогеите. — Голям е, да. И ние сме единствените, които го знаем. Какво ще правим сега?
— Хайде да вечеряме — отвърна тя.
— Знаеш какво имам предвид.
— Знам какво имаш предвид — нежно каза Алис. — Но хайде да вечеряме.
Върхът на хотел „Палас“ представляваше четиристранен купол, който показваше две гледки към реалността. Защото източният и западния квадрант гледаха към Веста, а северният и южният бяха холографски проекции на някои планински райони на Земята.
— Това е въртящ се запис, дълъг няколко дни — обясни му Алис. — Сниман е от кола, движеща се на земното равнище. Прилича на утрин в Швейцария.
— Така е — съгласи се той. Коктейлът водка с мар-тини го хващаше здраво. Беше прескочил обяда и сега стомахът му представляваше прозяващ се вакуум. — Разкажи ми за поясната кухня.
— Ами, кухнята на „Палас“ е предимно френска.
— Иска ми се да опитам поясната кухня. Може би утре?
— Честно казано, Рой, на Земята се разглезих. Ще те заведа в някой ресторант с традиционна храна, но ми се струва, че няма да откриеш нови вкусови изживявания. Тук храната е прекалено скъпа, за да се експериментира с готвенето.
— Много лошо. — Той погледна менюто на гърдите на сервитьора и трепна. — Мили Боже! Цените!
— Тук е толкова скъпо, колкото струва в действителност. В другия край е маята за бедни, която е безплатна…
— Безплатна ли?
— …и толкова струва и като храна. Ако си изпаднал в беда, ще те държи сит и на практика расте сама. Обичайната поясна кухня е почти вегетарианска, освен пилетата и яйцата. Отглеждаме пилета в повечето от по-големите куполи. Телетата и свинете трябва да отглеждаме в балоноформирани светове, а морската храна — трябва да я внасяме. Някои стоки идват в замразено-сушен вид, така е по-евтино.
Те набраха поръчките си на клавиатурата на сервитьора. В някой земен ресторант тези цени поне биха се компенсирали със сервитьори-хора… но Рой някак си не можеше да си представи поясарите в ролята на келнери.
Пържолите „Диана“ бяха прекалено малки, а зеленчуците — много и разнообразни. Алис се хранеше с апетит, на който той се възхити.
— Липсваше ми всичко това — рече тя. — На Земята трябваше да нося раница, за да приготвям храната си.
Рой остави вилицата:
— Представям си какво яде той.
— Остави за известно време тази тема.
— Добре. Разкажи ми за себе си.
Тя му разказа за детството си на Затворническия астероид и за дебелите приземни прозорци, от които бе гледала звездите: звезди, които не бяха означавали нищо за нея до първото й пътуване навън. За годините на обучение в космическите кораби — не задължително, но приятелите биха те помислили за смешна, ако се откажеш. За първото си контрабандистко бягство и за злат-нокожия пилот, който се бе залепил като пиявица за курса й и й се беше присмивал от комуникационния й екран. За трите години превозване на хранителни стоки и хидропонни механизми към троянските пунктове. Сетне отново бе опитала с контрабанда и се бе сблъскала със същото присмиващо се лице, а когато бе изругала, той й беше изнасял лекция по икономика по целия път до Хектор.
Слязоха да пият кафе (замразено-сушено) и коняк (поясно производство, при това отлично). Той й разказа за братовчедите и полубратовчедите си, за поколенията чичовци, получичовци, прачичовци и лели, пръснати из целия свят, така че където и да отидеше, имаше роднини. Разказа й за Благородната Стел.
— Значи е бил прав — рече тя.
Рой знаеше точно какво има предвид.
— Нямаше да се обърна към представителите на закона. Не можех да се откажа от парите. Алис, той възприема цялата човешка раса по този начин. Като марионетки. И е единственият, който вижда конците.