— Съгласен. Изживели сте този период извънредно морално.
— Говоря сериозно.
— Ние го изживяхме, защото медицината откри по-Добри начини за лечение. Бренън е финансирал тези изследвания. Сега отново имаме живи престъпници и те трябва по някакъв начин да се върнат пак в обществото.
— А Бренън финансира и това. И това е същият мекосърдечен Похитител, който ще ни върне на Земята, ако не правим нищо от своя страна.
— Попита за мнението ми, капитане. Нямаш основание да разглеждаш отговора ми като бунт.
— Спокойно, верни ми моряко. Просто… — Дланта й се стисна в юмрук. Той го усещаше до гърба си. — …Адски мразя да завися от някой…
— Аз също.
— …от някой толкова арогантен, колкото Бренън-чу-довището. Може би наистина ни смята за животни. Може би просто… — ни връща, защото бихме му досаждали.
— Може би.
— И все пак не виждам нищо пред нас.
— Е, накъдето и да се движим, го правим много по-бързо, отколкото възнамерявахме.
Тя се засмя. Ноктите й очертаваха кръгове по кръста му.
Пред тях имаше нещо. Беше невидимо за телескоп и радар, но се засичаше едва-едва от детектора за маса. Можеше да е блуждаеща комета, грешка на детектора или… нещо друго.
Бяха падали в продължение на шест дни. Сега бяха на 112 000 000 000 километра от Слънцето — както и от Персефона. Индикаторът за маса вече показваше мъничък, далечен образ. Беше по-малък от всяка луна, която би трябвало да има един газов гигант. Но материята тук бе толкова рядка — почти колкото междузвездното пространство, — че не би трябвало да падат абсолютно към нищо.
Смятаха, че е Бренън. Надяваха се и се страхуваха.
А телескопът не показваше нищо.
Не беше сигурен какво го бе събудило. Заслуша се в тишината, огледа се в сумрака…
Алис се накланяше към ограничителните ремъци около хамака й, като увисваше към носа на кораба. Както и самият той.
Беше си научил добре урока. Стисна костюма си под налягане още преди да освободи ремъците. Хвана се за тях като за дръжка и с една ръка навлече костюма. Притеглянето беше половин килограм, не повече. Алис отново го бе изпреварила и се спускаше по стълбата към носа.
Детекторът за маса бе полудял. Зад илюминатора се виждаше пустошта на неподвижните звезди.
— Не мога да изчисля курса тук — рече Алис. — Нямам никакви отправни точки. Още там, на два дни от Слънцето, си беше достатъчно лошо.
— Добре.
Тя блъсна с юмрук стъклото на илюминатора.
— Не е добре. Не мога да разбера къде сме. Какво иска от нас?
— Спокойно, спокойно. Ние стигнахме до него.
— Мога да изчисля Доплеровото изменение по Слънцето. Поне ще ни даде радиалната ни скорост. Не мога да направя това с Персефона, прекалено неясна е… — Внезапно тя се извърна със сгърчено лице.
— Успокой се, капитане.
Алис плачеше. Когато я прегърна, нежно го удари по раменете с юмруците си.
— Не ми харесва това. Мразя да завися от някого… — Тя се разрида мъчително.
Имаше по-силно чувство за отговорност от него. Повече стрес.
А и — той знаеше, че е истина — тя не можеше да се остави да зависи от някого. В голямото си семейство Рой винаги бе имал към кого да се обърне при нужда. Съжаляваше хората, които не разполагаха с такава осигуровка в живота си.
Любовта е взаимна зависимост, помисли си той. Това между него и Алис никога нямаше да е истинска любов. Твърде зле.
Което беше доста глупава мисъл, докато чакаха прищевките на Бренън, на Похитителя, на Вандервекен или на който и да бе там: съвсем неиздържана логика, когато нещо движеше кораба като играчка по пода на детска стая. А Алис, която бе заровила глава между раменете си, сякаш се опитваше да се скрие от света, все още ги държеше за стената с една ръка. Не се беше сетил за това.
Тя усети, че Рой се вцепенява и също се обърна. Погледна за миг, после се насочи към управлението на телескопа.
Приличаше на далечен астероид.
Не се намираше там, където показваше индикатора за маса, а зад тази точка. Когато Алис показа образа на екрана, Рой не повярва на очите си. Приличаше на огряна от слънце вълшебна страна, цялата в трева, дървета и различни растения, с няколко малки сгради с меки органични форми, но целият пейзаж приличаше на парче от такава картина, издигнато и моделирано от игрив тополог.
Астероидът беше малък, прекалено малък, за да задържи атмосферния пласт, който Рой виждаше около него или пък синьото езеро, което блестеше отстрани. Като топка глина за моделиране с вдлъбнатини и издатини по повърхността, с малка, тревистозелена сфера, която се носеше в дупката и от която растеше самотно дърво. Сферата се виждаше съвсем ясно. Трябва да беше огромна.