Гравитацията беше вертикална на повърхността. Алис обиколи външната част, превъзмогна извивката с главата надолу и се върна по вътрешната. Накрая скочи долу с вдигнати за аплодисменти ръце.
Имаше миниатюрно игрище за голф. Изглеждаше абсурдно лесно, докато Рой не взе стик от една поставка и не опита. Нанесе няколко удара. Топката очертаваше странни криви във въздуха, понякога отскачаше по-високо, отколкото бе паднала, а веднъж се върна обратно към главата му с такава сила, с каквато я беше ударил. Игра си достатъчно дълго, за да разбере, че гравитационните полета се променят всяка минута и накрая се отказа.
Намериха езерце с лилии и с водни скулптури — нежни фигури, които се издигаха и изливаха от повърхността. Най-подробната фигура представляваше голяма скулптурна глава в центъра на езерото. Тя се променяше, докато я наблюдаваха — от твърдото лице и издутия череп на Бренън-чудовището до…
— Струва ми се, че и това трябва да е Бренън — рече Алис.
…до четвъртито лице с дълбоко разположени очи, права коса в поясарска гребеновидна прическа и замислено изражение, сякаш мъжът си припомняше някакво древно зло. Устните се изкривиха във внезапна усмивка и лицето започна да се топи…
Коболд се бе завъртял. Когато се върнаха при замъка, в този район вече се бе спуснал сумрак.
Той се издигаше от земята — постройка от грубо из-дялани, тъмни каменни блокове, с прозорци, представляващи вертикални разрези и огромна дървена порта, построена за гиганти.
— Замъкът на Франкенщайн — каза Рой. — Бренън е запазил чувството си за хумор. Трябва да го имаме предвид.
— Което значи, че разказът му може да е преувеличен.
Рой сви рамене. „Какво можем да направим?“
Трябваше да използва и двете си ръце, за да натисне дръжката на огромната порта, а после двамата заедно да я бутнат, за да се отвори.
Зави им се свят.
Стояха в края на обширно открито пространство. Цялото представляваше лабиринт от стълби, площадки и още стълби. През отворените врати можеха да зърнат градини. Безброй безлични марионетки се изкачваха, слизаха, стояха по площадките и се разхождаха из градините…
…но стояха под всевъзможни ъгли. Две трети от площадките бяха вертикални. Същото се отнасяше и за градините. Марионетки стояха безразлично на вертикални площадки, две от тях се качваха по стъпалата на стълба в една и съща посока, като едната вървеше нагоре, а другата надолу…
Гласът на Бренън изкънтя и отекна някъде над тях.
— Здравейте! Качвайте се. Познахте ли го?
Никой от тях не отговори.
— „Относителността на Ъшър“. Това е само олицетворение на целия Коболд. Мислех си да направя „Мадоната от Порт Лигат“, но нямаше място.
— За Бога — прошепна Рой. После извика: — А не си ли се сетил да направиш „Мадоната от Порт Лигат“ в Порт Лигат?
— Естествено! — дойде жизнерадостният отговор. — Но щеше да уплаши много хора. Не исках да предизвиквам такова вълнение. Дори не трябваше да правя онзи дубликат на Стоунхендж.
— Не само, че открихме Вандервекен — прошепна Алис. — Намерихме самия Файнъгъл! — Рой се засмя.
— Качвайте се горе! — изрева Бренън. — Така ще си спестим викането. Не се тревожете за гравитацията. Тя се настройва.
Когато стигнаха върха на кулата, вече се бяха изтощили. „Относителността на Ъшър“ завършваше в спираловидна стълба, която сякаш продължаваше безконечно покрай прорези на прозорци, предназначени за стрелба с лък.
Помещението на върха беше тъмно и отворено към небето. По прищявка на Бренън покривът и страните му изглеждаха като разбити от камъни, изстреляни с катапулти. Но небето не беше небето на Земята. Там блестяха слънца, дяволски ярки и ужасяващо близки.
Бренън се извърна от пулта за управление — стена с уреди, висока метър и осемдесет и два, и широка три метра и половина, осеяна с лампички, лостове и екрани. На бледата светлина на слънцата той приличаше на някой древен луд учен, плешив и обезобразен, преследващ познание на всяка цена за себе си и за света.
Алис още се взираше в промененото небе. Но Рой се поклони ниско и каза:
— Мерлин, кралят повелява да се явиш. Бренън се озъби.
— Кажи на стария бухал, че не мога да му направя повече злато, докато не пристигнат нови доставки от Нортъмбърланд! Междувременно, харесва ли ви телескопа ми?
— Цялото небе ли? — попита Алис.
— Легни долу, Алис. Ще си изкривиш врата в това положение. Това е гравитационна леща. — Той долови объркването й. — Нали знаеш, че гравитационните полета изкривяват светлината? Добре. Мога да създам поле, което изкривява светлината във фокус. То е лещо-видно, оформено е като кървавочервена чинийка. Именно така получавам слънчевата си светлина. Слънцето се вижда през гравитационната леща с разпръснат компонент, за да се получи синьо небе. Един от резултатите е, че лещата, която разпръсква светлината, се обръща, за да можеш да виждаш Коболд, докато си точно отгоре му.