— Предполагам, че да. — Неутроният беше толкова плътен, колкото можеше да бъде материята: неутроните се сгъстяват един до друг под налягане, по-голямо от онова в центъра на повечето звезди. Единствено хипер-маса можеше да е по-плътна, а хипермасата вече не е материя: само източник на гравитация.
— Мислех си да я оставя тук за примамка, в случай, че някой пакски кораб мине покрай мен. Сега вече са прекалено много. Не мога да ги оставя да намерят Коболд.
— Имаш намерение да разрушиш Коболд ли?
— Трябва да го направя.
Понякога си готвеха сами — като избягваха картофите, според инструкциите на Бренън. Друг път им готвеше той. Заслепяващата му скорост никога не изглеждаше припряна, но той не оставаше да поговори с тях, след като привършеше с храната. Ставаше по-тежък, но изглежда наедряваха само мускулите му, а огромните възлести стави все още му придаваха вид на скелет.
Беше винаги любезен. Никога не им говореше отвисоко.
— Отнася се с нас като с котенца — каза Алис. — Зает е, но се грижи да сме нахранени, а понякога спира да ни почеше зад ушите.
— Не е по негова вина. Не можем да му помогнем с нищо. Иска ми се там да имаше нещо…
— На мен също. — Тя легна на тревата под топлото слънце, което бе придобило странен цвят. Бренън бе извадил разпръскващия компонент от гравитационната леща, който показваше слънцето. Светлината се смесваше със зрението му. Небето сега беше черно. Слънцето бе по-голямо и по-неясно — не би могло да изгори човешко око.
Беше спрял въртенето на Коболд, за да му е по-лесно да настройва съставните гравитационни полета. Сега винаги имаше вятър. Той свистеше в постоянната нощ покрай лабораторията на Бренън и охлаждаше обедната жега от тази страна на тревистата сфера. Растенията още не бяха започнали да загиват, но и това щеше да стане.
— Сто и седемдесет години. Даже няма да разберем как е завършило всичко това — рече Алис.
— Бихме могли да живеем толкова дълго.
— Предполагам.
— Бренън сигурно има повече вирус от дърво на живота, отколкото му е нужен. — Когато тя потръпна, Рой се засмя.
Алис седна изправена.
— Скоро ще трябва да тръгваме.
— Погледни.
Във водопада подскачаше глава. Една ръка се показа и им махна. После Бренън заплува към тях през езерото, а ръцете му се въртяха като перки.
— Трябваше да плувам като луд — рече той. — По-тежък съм от водата. Как я карате?
— Добре. Как върви войната?
— Поносимо. — Бренън им показа шепа шпули в запечатан пластмасов плик. — Звездни карти. Почти съм готов да тръгна. Ако можех да се сетя за някакво съвсем ново оръжие, което да взема, щях да прекарам една година в създаването му. А сега ми остава само последният преглед.
— В кораба имаме оръжия. Можеш да ги вземеш — предложи Рой.
— Веднага, с голяма признателност. Какво сте донесли?
— Ръчни лазери и пушки.
— Е, сигурно не тежат много. Благодаря. — Бренън се насочи към езерото.
— Хей!
Бренън се обърна.
— Какво има?
— Трябва ли ти друг вид помощ? — Рой се почувства глупаво.
Бренън дълго го изгледа.
— Да — отвърна той. — И запомни: ти ме помоли.
— Разбира се — твърдо отвърна Рой. Усещането за „В какво се въвлякох?“ вече му беше познато.
— Бих искал да дойдеш с мен.
Рой спря да диша.
— Бренън? — извика го Алис. — Ако наистина ти трябва помощ, аз също съм доброволец.
— Съжалявам, Алис. Не мога да те използвам.
Тя направи опит да се сдържи.
— Споменах ли ти, че съм опитно ченге? Обучена съм да се справям с оръжия, космически кораби и преследване.
— А освен това си и бременна.
Бренън, сам безкрайно приспособим, имаше навика да пуска бомби по време на разговор, без изглежда да го разбира.
— Нима?
— Може би трябваше да съм по-тактичен. Скъпа моя, можеш да очакваш щастливото събитие…
— Откъде знаеш?
— Хормоните са предизвикали някои очевидни промени. Виж, това не може да е такава изненада за теб. Трябва да си изпуснала…
— …Изпуснала съм последната си инжекция — довърши тя вместо него. — Знам. Възнамерявах да имам дете, но това беше преди да се появи тази работа с Ван-дервекен, а после… е, Рой, имала съм само теб. Мислех, че всички земяни…
— Не, аз мога да имам деца. Откъде мислиш, че се появяват новите земяни? Щях да ти кажа, но никога…
— Хайде, стига си гледал толкова объркано. — Тя се изправи и го прегърна. — Гордея се. Може ли да го осъзнае дебелата ти глава?
— Аз също. — Той се усмихна малко насила. Разбира се, че искаше да бъде баща. Но… — Но какво ще правим сега?