Тя погледна тревожно, но не отговори.
Положението бързо се изплъзваше от ръцете му. Бренън беше пуснал прекалено много бомби наведнъж. Рой стисна очи, сякаш това можеше да му помогне. Когато ги отвори, Бренън и Алис още го наблюдаваха.
Алис беше бременна.
Мънички сини светлинки.
— Аз… Аз… Аз ще отида — каза им той. — Не бягам от теб, скъпа — бързо и припряно прибави Рой. Ръцете му бяха стиснали раменете й прекалено силно. — Ние носим на света дете. На същия свят, който но някакво странно съвпадение, в момента е мишена за д-д-двеста и трийсет…
— Определих местоположението на втората вълна — рече Бренън.
— По дяволите! Не беше необходимо да ми го казваш!
Алис сложи длан на устата му.
— Разбирам, верни ми моряко. Мисля, че си прав. И въздухът се изпълни с мирис на горящи мостове.
Стояха под клоните на огромното, самотно дърво и наблюдаваха. Бренън беше зает с някакво преносимо контролно устройство, извадено от жилетката му. Рой само гледаше.
Двестагодишният едноместен кораб приличаше на късо насекомо с дълго жило, товарните мрежи бяха разстлани като прозрачни криле, а жилото завършваше с ултравиолетова лампа. Звукът му беше остър писък. Бренън бе прекарал цял ден, за да научи Алис да използва кораба, да се грижи за него и да го поправя. Рой не би предположил, че един ден ще е достатъчен, но щом Бренън остана доволен… А тя се справяше добре. Движеше се право нагоре, после зави плавно натам, където доскоро беше слънцето.
Рой изпита конвулсивна припряност, чувството, че ако не направи нещо в момента, незабавно, ще се обвърже за цял живот. Но моментът отдавна беше отминал. Той само гледаше.
Слънцето изглеждаше странно. Бренън си бе поиграл с гравитационната леща и я бе превърнал в система за приземяване на едноместния кораб. Докато Рой гледаше, слънцето се измести леко наляво и се замъгли, за да хване абсолютния център на кораба.
Беше заминала.
— Няма да има никакви проблеми — каза Бренън. — Би трябвало да направи много с този кораб. Той не е просто останка. Има историческа стойност, а освен това направих някои любопитни промени в…
— Разбира се — прекъсна го Рой. Той видя, че тревата загива, а листата на дървото пожълтяват. Бренън бе пресушил езерото и сега то беше плитко море от кал. Коболд вече бе загубил вълшебството си.
Бренън го потупа но рамото.
— Хайде. — Той влезе в това, което по-рано бе езеро. Рой го последва и потрепери. Студената кал се плъзна между пръстите на краката му.
Бренън се наведе, бръкна дълбоко в тинята и се изправи. Една метална врата се отвори със засмукващ звук. Врата на херметична камера.
Сега всичко се случваше изключително бързо. Херметичната камера водеше в тясно контролно помещение, с две аварийни кресла и екран с триста и шейсет градусов диапазон на виждане над пулт за управление, подобен на този във всеки космически кораб.
— Ако искаш, използвай ремъците — каза Бренън. — Ако сега се блъснем, така или иначе ще сме мъртви.
— Не трябва ли да зная нещо…
— Не. Можеш да разглеждаш кораба колкото си искаш, след като тръгнем. По дяволите, ще имаш цяла година на разположение.
— Защо бързаш толкова? Бренън го погледна отстрани.
— Имай милост, Рой. Тук съм вече повече време, отколкото е живяла твоята Благородна Стел. — Той активира екрана.
Носеха се в огромната скална кухина.
Бренън натисна един бутон.
Коболд рязко се отдалечи.
— Давам начален старт — поясни Бренън. — Натискът ще е два пъти по скоростта.
— Добре.
Коболд забави отдалечаването си, спря, а после се приближи като юмрук на някой бог на войната. Рой изстена. Минаха през отвора за миг, а пред тях беше черният космос.
Рой обърна креслото си, за да вижда назад, но Коболд вече бе изчезнал. Слънцето беше само звезда сред други звезди.
— Нека го увеличим — каза Бренън.
Слънцето стана много по-голямо — гледката се разрастваше в една правоъгълна част на екрана. Виждаше се и отдалечаващият се Коболд. Увеличението отново нарасна и Коболд изпълни екрана.
Бренън натисна един червен бутон.
Коболд започна да се свива в себе си, сякаш го смачкваше невидима ръка. Скалата се разби и заблестя в го-рещожълто. Рой изпита гадене в душата и стомаха си. Сякаш някой бомбардираше Дисниленд.
— Какво ще правим? — попита той.
— Ще изключим гравитационните генератори. Не мога да ги оставя да ги открият Паките. Колкото повече време им отнеме, за да открият артефакти около Слънцето, толкова по-добре за нас. — Коболд беше горещо-жълт, топеше се и се смаляваше. — Когато изстине, ще е на практика неоткриваем.