Рой прочете няколко стари романа, съхранявани в компютъра. Носеше се през пустите скални кухини и коридори и беше потиснат от усещането, че се намира под земята. Тренираше до изтощение. Свободното падане му бе коствало загуба на мускулна сила. Трябваше да направи нещо по въпроса.
Проучи Вундерланд и откри приблизително това, което очакваше. G: 61 %. Население: 1 024 000. Колонизиран район: 4 800 000 кв. км. Най-голям град: Мюнхен, население: 800. Сбогом, градски живот. В края на краищата, Мюнхен навярно щеше да му прилича на Ню Йорк, когато стигнеше дотам.
На четвъртия ден настъпи момент, в който откри работилницата тиха — Бренън очевидно спеше. Тъкмо щеше да си тръгне, когато Бренън отвори очи и започна да говори.
— Зависиш твърде много от онези дълги, бавни завои — каза той. — Начинът за избягване на пакското оръжие е да променяш натоварването си. Непрекъснато отваряй и затваряй стеснението в тарановото поле. Когато изстрелят нещо като лазерен импулс срещу стеснението, отвори го. Нищо няма да се стопи, ако не свиеш достатъчно силно плазмата.
Рой не се обърка. Беше започнал да свиква с навика на Бренън да се връща към тема, изоставена още преди дни.
— Онзи последен кораб би могъл да направи това, когато изстрелях срещу него радона — отвърна той.
— Естествено, ако го беше направил достатъчно бързо. При високи таранови скорости радонът би се оказал в стеснението преди той да разбере, че е стигнал до тарановото поле, особено, след като не си пуснал каквото и да било реактивно натоварване. Това беше добра идея, Рой. Но запомни: никога не преследвай бягащ кораб. Има прекалено много неща, които може да изстреля срещу тарановото ти поле. Да се надяваме, че ние ще сме по-бързите в битките.
Рой си спомни за какво бе дошъл.
— Вече два дни пропускаш вечерята. Помислих си, че трябва…
— Не съм гладен. Призмата ми е в пещта и трябва да почакам да изстине.
— Мога да донеса…
— Не, благодаря.
— Нещо важно?
— Не ти ли казах, че бъдещето ми може да се предскаже? Ако наоколо няма никакви пакски разузнавателни кораби, можеш спокойно да продължиш сам към Вундерланд. Повечето от това, което зная за Паките, се съхранява в компютъра. Когато протекторът чувства, че не е нужен, той престава да се храни.
— Значи се надяваш да открием пакски разузнавачи.
Бренън тихо се засмя, макар че устата му не помръдна. Лицето му беше твърдо. Приличаше на набръчкана кожа. Именно устата му напомняше на твърда черупка. И предимно устата променя човешкото изражение.
Същата вечер той излезе, като влачеше сто трийсет и пет килограмова машинария, най-характерната част на която беше голяма, солидна кристална призма. Не позволи на Бренън да му помогне във влаченето, но после заедно я наместиха във фокуса на телескопа на „Летящия холандец“. Рой му донесе сандвич и го накара да го изяде. Ролята на еврейска майка го ядосваше, но не му харесваше и идеята да пътува до Вундерланд сам.
Когато Рой дойде да го потърси по обяд на петия ден, Бренън го нямаше. Откри го в единственото забранено за него помещение — хидропонната градина. Бренън вървеше покрай един открит резервоар и ядеше един след друг сладки картофи.
Светлината се отразяваше през призмата в спектъра на дъгата върху бялата повърхност. Бренън посочи към ярко-зелената линия.
— Берилиева светлина, променливо синя — рече той. — А хелиевите линии са горе в лилавото. Обикновено берилият е в инфрачервеното.
— Променливо синя. — Всеки ученик знаеше какво означава това. — Идва да ни пререже гърлата.
— Може би не. Наистина идва към нас, но може би не чак толкова бързо. Ние сме само на две светлинни седмици от Слънцето, а той е на една светлинна година и ми се струва, че забавя скоростта. Ще трябва да проверя дали засичаме отделените газове на кораба му. Но смятам, че се е насочил към Слънцето.
— Бренън, това е още по-лошо.
— Не повече, отколкото може да е. Ще разберем след месец. Дотогава ще се е придвижил. Ще имаме паралакса му.
— Един месец! Но…
— Един момент: Успокой се. Колко далече може да стигне за месец? Той се движи далеч под скоростта на светлината. Навярно сме по-бързи от него. Един месец няма да ни струва много — а аз трябва да разбера колко са, къде са и къде отиват. Трябва да построя нещо.
— Какво?
— Екран. Нещо, което измислих, след като открихме пакската флота и когато разбрах, че наоколо може да има пакски разузнавачи. Плановете са в компютъра.
Рой не се боеше от самотата. Боеше се от обратното. Бренън беше странен спътник и „Протектор“ можеше да стане тесен, когато най-после напуснеха „Летящия холандец“. В продължение на около седмица Рой се държеше настрана от обсерваторията и съзнателно вкусваше своята уединеност. В празната гимнастическа зала той се носеше сред въздуха и описваше с ръцете и краката си широки кръгове. По-късно щеше да му се иска да си спомня помещението. Даже тази полукуха скална топка бе прекалено малка за мъж, който би предпочел да се изкачва по планини.