А пакските кораби все повече се приближаваха.
През прозрачния туинг те бяха невидими — черни точки в черно небе. Все още бяха прекалено далеч и не всичките им отделени газове бяха видимо светли. Но се виждаха при увеличение: блещукането на хистерезис в широките криле на тарановото поле и в центъра на малката, силна светлина на двигателя.
Десет месеца след като Рой бе излязъл от стаза-каби-ната, светлината на водещата двойка изчезна. Минути по-късно се появи отново, но, беше неясна и трепкаща.
— Преминали са към забавяне на скоростта — каза Бренън.
След час вражеският двигател изпускаше силен пламък с червения цвят на променливо синята берилиева емисия.
— Ще трябва и аз да започна със завиването — реши Бренън.
— Искаш да се сражаваш с тях ли?
— Във всеки случай поне с онази първа двойка. А ако завия сега, това ще ни даде по-добър прозорец.
— Прозорец ли?
— За онзи завой под прав ъгъл.
— Слушай, или ми обясни за онзи завой под прав ъгъл, или престани да ми го повтаряш.
Бренън се захили.
— Трябва да поддържам любопитството ти по някакъв начин, нали?
— Какво планираш? Близка орбита около черна дупка?
— Моите комплименти. Това е добро предположение. Открих неизлъчваща неутронна звезда… почти не-излъчваща. Не бих дръзнал да се гмуркам във въртящата се газова обвивка около някой пулсар, но този звяр изглежда има дълъг период на въртене и абсолютно никаква газова обвивка. А и не е светла. Трябва да е доста стара. Разузнавачите ще я открият трудно и аз мога да очертая хипербола през гравитационното поле, която ще ни даде права до Дом.
Така небрежно, както го казваше Бренън, звучеше опасно. А и пакските разузнавачи се движеха прекалено близо. Четири месеца по-късно първата двойка кораби се виждаше с просто око като синьо-зелена точка в черно небе.
Гледаха я как расте. Пламъкът на двигателя очертаваше извити линии по уредите на Бренън.
— Не е толкова зле — каза той. — Разбира се, ще си мъртъв, ако излезеш навън за малко.
— Да.
— Чудя се дали е достатъчно близо, за да опитам гравитационния екран.
Рой гледаше, но не разбираше, докато Бренън си играеше с пулта за управление. Бренън никога не му беше показал как да използва точно това оръжие. Беше прекалено деликатно, прекалено интуитивно. Но два дни по-късно синьо-зелената светлина изчезна.
— Хванах го — с очевидно задоволство каза Бренън. — Във всеки случай, хванах задния кораб. Навярно е попаднал в собствената си черна дупка.
— Това ли прави екранът ти? Превръща нечий чужд гравитационен генератор в хипермаса?
— Това се предполага, че прави. Но нека просто да погледнем. — Той използва спектроскопа. — Точно така. Само хелиеви линии. Задният кораб е изчезнал, предният идва с около едно g. Ще се приближи по-скоро, отколкото е очаквал. Сега има две възможности. Да бяга или да тръгне на таран. Струва ми се, че ще опита втората — така да се каже.
— Ще се опита да изстреля тарановото си поле в нас? Това ще ни убие, нали?
— Да. Него също. Добре. — Бренън пусна няколко снаряда, а после започна да завива.
Два дни по-късно водещият кораб беше изчезнал. Бренън завъртя „Протектор“ обратно по курса му. Всичко това бе приличало твърде много на една от сухите тренировки на Бренън, само дето отне повече време.
Следващата среща бе различна.
Беше шест месеца преди да се приближат останалите Паки, но един ден те вече се виждаха с просто око — две бледожълти точки на черния фон. Скоростта им бе паднала не много над тази на „Протектор“.
От първоначалното разстояние от осем светлинни месеца, разузнавателните двойки се бяха приближавали през годините, докато не бяха почти една до друга, на трийсет светлинни часа зад „Протектор“.
— Време е да опитаме отново гравитационния екран — каза Бренън.
Докато Бренън си играеше с пулта за управление, Рой погледна към две жълти очи, които блестяха отвъд черната сянка на двигателното отделение. С разума си той разбираше, че няма да може да види нищо още два и половина дни…
И грешеше. Пламъкът дойде отдолу и освети вътрешността на животоподдържащата сфера. Бренън реагира незабавно, насочил напред твърдия си показалец.
За миг след това Бренън кръжеше опънат като струна над датчиците. После дойде на себе си.
— Рефлексите са все още в ред — каза той.
— Какво стана?
— Успели са. Построили са гравитационен екран като моя. Собственият ми екран се превърна в хипермаса и тя започна да поглъща всичко нагоре по кабела. Ако не бях освободил кабела навреме, щеше да погълне оръжейното отделение. Освобождаването на енергия щеше да ни убие. — Бренън отвори пулта и започна да спира контролните елементи за по-нататъшни нужди. — Сега ще трябва да ги изпреварим до неутронната звезда. Ако продължат да намаляват скоростта, ще успеем.