Стела стигна до купчината дърва, взе един наръч и тръгна, за да го внесе обратно в къщата. Сянката й, крехка и чиста я последва.
Когато стигна до задната врата, където бе паднало врабчето, Бил я заговори — обаче ракът бе взел Бил преди дванадесет години.
„Стела“ — каза Бил и тя видя как сянката му пада до нейната, по-дълга, но съвсем ясно очертана, сянката на шапката му весело килната на една страна, така както той обикновено я носеше, когато беше жив. Стела усети как в гърлото й се надига вик. Твърде голям, за да достигне до устните й.
„Стела, — повтори той — кога ще дойдеш на сушата? Ще вземем стария форд на Норм Джоли и ще си направим една разходка до Бийнс във Фрийпорт. Какво ще кажеш?“
Тя се изви, за малко щеше да изтърве дървата, но нямаше никого. Само дворът се простираше надолу по хълма, после дивите бели треви, и отвъд всичко, на ръба на действителността, ясно очертан и някак увеличен, Протокът… и отвъд, сушата.
— Бабо, какво е Проток? — можеше да попита Лона, въпреки че никога не бе го правила. И тя щеше да им отговори така както би им отговорил всеки рибар — Протокът е водна площ между две сухоземни площи, водна площ отворена от двете страни. В стария рибарски виц се казваше: Момчета, научете се да се ориентирате по компаса, между Джоунспорт и Лондон има един дяволски широк Проток.
— Протокът е водата между един остров и сушата — можеше да добави тя, подавайки им меласови бисквити и горещ чай със захар. — Така го знам аз. Зная го така, както зная името на мъжа ми… както зная начина, по който той си носеше шапката.
— Бабо? — щеше да каже Лона. — Как така никога не си пресичала Протока?
— Миличка — щеше да каже тя. — Никога не съм виждала причина да ида отсреща.
През януари, два месеца след рождения ден, протокът замръзна за първи път от 1938 година насам. По радиото излъчиха предупреждения към жителите на острова и на сушата да не се доверяват на леда, но Стюи МакКлилънд и Ръсъл Боуи извадили шейната на Стюи, и след един дълъг следобед, прекаран в пиене на ябълково вино, излезли на леда и естествено потънали в Протока. Стюи успял да изпълзи (въпреки че изгубил единия си крак от премръзване). Протокът взел Ръсъл Боуи и го отнесъл със себе си.
На двадесет и пети януари правиха помен на Ръсъл. Стела отиде, хваната за ръката на сина си Алдън, а той мърдаше устни и произнасяше думите на църковните песни и боботеше думите на славословията, накрая, преди благословението. После Стела поседя със Сара Хейвлък, Хати Стодърд и Вера Спрус пред пламъците на камината в приземния етаж на общината. Това бе изпращане на Ръсъл, с пунш и красиви триъгълни хапки с крем-сирене. Мъжете се мотаеха отзад и търсеха нещо по-силно за пиене от пунша. Току-що овдовялата съпруга на Ръсъл Боуи седеше зашеметена, със зачервени очи до Иуъл МакКрейкън, пастора. Беше бременна в седмия месец — щеше да й е петото дете — и Стела, полузадрямала на топлината на огъня си помисли: „Предполагам, съвсем скоро и тя ще пресече Протока. Ще иде във Фрийпорт и Люистън и ще стане сервитьорка, така предполагам.
Тя погледна Вера и Хати, за да разбере за какво става дума.
— Не, не чух — каза Хати. — Какво каза Фреди?
Говореха за Фреди Динсмуър, най-стария мъж на острова (обаче е две години по-млад от мен, помисли си Стела доволна), който продаде магазина си на Лари МакКийн и сега живееше от пенсията си.
— Каза, че не бил виждал такава зима — каза Вера и си извади плетката. — Казва, че много хора щели да се разболеят.
Сара Хейвлък погледна към Стела и попита дали Стела е виждала друга такава зима. Не беше падал сняг, от онова първо леко преваляване, земята се бе проснала твърда, гола и кафява. Предният ден Стела бе изминала тридесет крачки в задния двор и тревата се бе пречупила в права редичка със звук, като от счупено стъкло.
— Не — каза Стела. — Протокът замръзна през тридесет и осма, но тогава нямаше сняг. Помниш ли Бул Саймс, Хати?
Хати се засмя.
— Мисля, че още имам синината на задника, дето той ми я направи на новогодишното тържество през 1953. Така ужасно ме ощипа. Та какво за него?
— През тази година Бул и моят мъж прекосиха Протока — каза Стела. — Февруари 1938. С «котки» на краката, прекосиха до кръчмата на Дорит на носа, изпиха по едно уиски и се върнаха. Викаха ме и мен. Приличаха на две малки момчета, току-що слезли от шейната.