— Я мълчи, че ще те фрасна! — бе отвърнала Стела и бе вдигнала ръка към посивелия си син, който се наведе на шега, сви се уж изплашено и проплака: „Недей, мамо. Вземам си думите обратно!“
Да, тя здравата си похапваше, но не защото й се ядеше, а защото вярваше (много от нейното поколение вярваха в това), че ако нахраниш рака добре, той ще те остави на мира. И изглежда това имаше ефект, поне за известно време, кръвта в тоалетната се появяваше и изчезваше, имаше дълги периоди, когато въобще нямаше нищо. Алдън започна да свиква с това, че тя си сипваше втора порция (и трета, когато болката бе много силна), но и грам не сложи на себе си.
Изглежда сега ракът бе стигнал до това, което жабарите наричат „piece de resistamce“.
Тъкмо излизаше от вратата, когато видя шапката на Алдън, онази с кожените наушници, да виси на закачалката в антрето. Сложи си я на главата — козирката стигна чак до прошарените й вежди — после се огледа за последен път дали не е забравила нещо. Печката не гореше силно, но Алдън бе оставил регулатора на тягата в най-отворено положение — все му повтаряше да не го прави, но той все си правеше, каквото си знае.
— Алдън, зимата като умра ще изгориш тон дърва в повече — измърмори тя и отвори печката. Погледна вътре и без да иска ахна от изненада. Бързо блъсна обратно вратичката и я залости с треперещи пръсти. За миг — само за един миг — бе видяла старата си приятелка Анабел Фрейн във въглените. Лицето й бе съвсем живо и истинско, с бенка на бузата.
И беше ли й намигнала Анабел?
Помисли си да остави бележка на Алдън и да му обясни къде е отишла, но реши, че Алдън ще разбере, макар и бавно, по своя си начин.
Продължавайки да пише бележки във въображението си: От първия ден на зимата виждам баща ти и той казва, че да умреш не е чак толкова лошо. Поне аз мисля, че това е всичко.
Стела излезе навън, в белия ден.
Вятърът я разтърси и тя трябваше да си нагласи шапката на Алдън върху главата, преди вятърът да я грабне на шега и да тръгне да я търкаля нанякъде. По всичко личеше, че студът намира всеки процеп в дрехите й и се промъква в нея. Влажен мартенски студ, с мокър сняг на ум.
Тя тръгна надолу по хълма към залива, като внимаваше да стъпва по пепелта и сгурията, които Джордж Динсмуър бе посипал. Някога Джордж бе назначен да кара снегорин в град Ракун Хед, но по време на големия сняг през ’77 той така се бе нафиркал с уиски, че бе съборил не един, не два, а цели три електрически стълба. Отсреща на носа нямаше ток в продължение на пет дни. Стела си спомни колко странно бе изглеждало тогава — поглеждаш отвъд Протока, а там — само чернилка. Човек свикваше да вижда това смело малко гнездо от светлини. Сега Джордж работеше на острова и тъй като нямаше снегорин, не можеше да прави големи бели.
Когато минаваше край къщата на Ръсъл Боуи, тя видя Миси, бледа като платно, да я наблюдава от прозореца. Стела й махна. Миси махна в отговор.
Така щеше да им каже:
На този остров винаги сме се грижили за своите. Когато на Гърд Хенрайд му се скъса кръвоносен съд, цяло лято правихме благотворителни вечери и събирахме пари за операцията в Бостън — и Гърд се върна жив, слава Богу. Когато Джордж Динсмуър събори стълбовете и от енергото лепнаха на вратата му съобщение за запор, всички се погрижиха енергото да си получи парите, Джордж: да получи някаква службица, за да има пари за цигари и пиене… и защо не? Когато му свършеше работния ден, той не беше в състояние да прави нищо друго, въпреки че когато беше на работа, работеше като кон. Когато се случи онази беля, причината бе, че той бе на работа нощем, а нощта е неговото време за пиене. Баща му го хранеше. Поне това. Сега Миси Боуи е сама с още едно бебе. Тя може и да остане тук на социална помощ и парите от общината, а най-вероятно те нямаше да стигнат, но тя щеше да получи помощта, от която имаше нужда. Тя може и да си иде, но ако остане, няма да гладува… и чуйте, Лона и Хол: ако тя остане, може да успее да задържи нещо от този малък свят, с тесния Проток от едната страна и широкия Проток — от другата, нещо, което много лесно може да се загуби в бъркотията на Люистън, в поничките на Портлънд или питиетата в Нешвил Норт в Бангор. И аз съм достатъчно стара, та да го увъртам прекалено какво е това нещо: начин на съществуване и начин на живот — едно чувство.
Те се грижеха един за друг и по други начини, но тя нямаше да им разкаже за това. Децата нямаше да го разберат, нито щяха да го разберат Луис и Дейвид, въпреки че Джейн знаеше истината. На Норман и Ети Уилсън им се беше родило монголоидно бебе, и обърнати навътре малки крачета, плешив череп, целият на буци и вдлъбнатини, с пръсти, свързани с ципи, сякаш бе сънувало твърде дълго и твърде дълбоко, докато бе плувало в оня вътрешен Проток. Преподобният МакКрейкън бе дошъл и бе кръстил бебето, а същият ден бе дошла Мери Додж, която дори по онова време бе акуширала на стотина бебета, и Норман отведе Ети да види новата лодка на Франк Чайлд и, въпреки че Ети едва вървеше, тя тръгнала без да протестира, въпреки, че бе спряла на вратата и хвърлила поглед към Мери Додж, която седяла до люлката на бебето-идиот. Мери вдигнала поглед и когато очите им се срещнали, Ети избухнала в плач. „Хайде“, бе казал Норман, разстроен. „Хайде, Ети, хайде“. И когато се върнали след час, бебето било мъртво, умряло в съня си. Не беше ли милостиво, че си отиде без страдание. А много години преди това, преди войната, по време на Депресията, някакъв мъж блудствал с три малки момичета, когато те се връщали от училище, не чак такова блудстване, че да остави следи, но и трите разказвали за един мъж: който предложил да им покаже тесте карти, с различно кученце на всяка карта. Мъжът им казал, че ще им покаже тези прекрасни карти, само ако момиченцата дойдат с него в храстите, и когато отишли в храстите, мъжът им казал „Но първо ще трябва да пипнете това“. Едно от малките момиченца било Гърт Саймс, която по-късно бе избрана за Учител на Годината за 1976 в щата Мейн, за работата и в гимназията „Бърнсуик“. И Гърт, която била тогава само на пет, казала на баща си, че на ръката на мъжа липсвали няколко пръста. Едно от другите момиченца потвърдило, че е така. Третото нищо не помнело. Стела си спомняше как един дъждовен ден онова лято Алдън излезе, без да и каже къде отива, въпреки че тя го пита. Тя го наблюдаваше от прозореца, когато тръгна и видя, че Алдън се срещна с Бил Саймс в края на пътеката, и към тях се присъедини Фреди Динсмуър, а долу в залива видя собствения си мъж, когото тя бе изпратила сутринта, както обикновено, с ведро в ръката и обед, поставен във ведрото. Към тях се присъединиха още мъже и когато тръгнаха тя ги преброи и видя, че са дузина без един. Сред тях бе и предшественика на Преподобния МакКрейкън. И тази вечер един тип на име Даниълс бе намерен в основата на Слайдърс Пойнт, дето скалите се подават от вълните като зъбите на удавен дракон, с отворена уста. Този Даниълс бе нает от Големия Джордж Хейвлък да му помогне да си сложи нови первази на къщата и да смени двигателя на камиона си. Той беше от Ню Хемпшир, голям сладкодумец и си бе намерил разни други поръчки за работа, когато свърши с ангажимента в къщата на Хейвлък… и в църквата пееше! Явно беше, че се е разхождал по Слайдърс Пойнт, подхлъзнал се и паднал чак долу. Беше му счупен врата и главата му бе хлътнала между раменете. Тъй като никой не знаеше да има роднини, той бе погребан на острова и предшественикът на преподобния МакКрейкън произнесе надгробното слово, изтъквайки, че Даниълс е бил добър работник, как е помагал на всички, въпреки че липсвали два пръста на дясната му ръка. После благослови и от погребението всички отидоха в приземния етаж: на общината и пиха пунш и ядоха хапки с крем-сирене, а Стела никога не попита мъжете си къде са ходили в деня, когато Даниълс падна от върха на Слайдърс Пойнт.