deep
Цветната мозайка се върти пред очите ми. Ту се опитва да се сглоби в картинка, ту се разпада. Рицарски меч, доспехи, протегната ръка, скъпоценни камъни, гущер на стената…
Но аз знам — в този пъзел липсва един фрагмент, най-важния.
Изход.
Свалих шлема, разкопчах яката на комбинезона. В стаята беше тъмно — сутринта така и не дръпнах щорите…
Станах, протегнах се сладко и извиках:
— Мамо! Татко! Прибрах се!
През вратата се дочу нещо неразбираемо, заглушено от музика. Голяма беда с тези родители! Като надуят тези „Машина времени“ или някои други старчоци — не можеш да ги надвикаш!
— Не чувам! — отново извиках аз.
Макаревич, съкрушаващ се от невъзможността да промени света, притихна.
— Дъще, ще вечеряш ли? За теб да слагам ли? — приближавайки се до вратата, попита мама.
— Идвам. — изхлузвайки комбинезона, казах аз. — Сега.
Настръхвайки под студения душ — няма нищо по-хубаво за да се отърсиш от дълбината, — аз „превъртях“ затвора в спомените си. Томилин, хакерът Антон.
Не, нещо не пасва.
Аз изскочих изпод душа, избърсах се и хвърлих хавлията направо в коша за пране. Нахлузих старите, пробити на коленете дънки , и стара риза — някога я носеше мама, но на мен страшно ми харесваше.
— Карина!
— Идвам. — отключвайки вратата, промърморих аз. — Нали ви казах, ей сега…
Татко вече беше в къщи. Седеше на масата, хвърляйки по едно око към телевизора. И не пропусна да попита:
— Любимият град?
— Можеш да спиш спокойно. — аз се строполих на своята привична табуретка. — Татко, представи си, че си в затвора…
— Не искам. — моментално отвърна татко.
— Поне опитай. Затворили са те за половин година, ами, за хакване на сървър и кражба на файл…
— Карина! — татко многозначително почука с вилица по чинията си.
— За неправомерен достъп до охранявана от закона компютърна информация, като това деяние е довело до копиране на информацията… — с досада казах аз.
— Представих си. — отвърна татко. — Сега вече си представих. После?
Разбира се, не трябваше да обсъждам такива неща с роднините си. Е… малко ли неща не трябва да правя? Да инсталирам бръмбари на Томилин също нямах право.
— Осъдили са те на половин година във виртуален затвор…
— Добре поне, че не е бесилка. — вметна татко. Улови укорителния поглед на мама и се усмихна.
— Половин година. — продължих да упорствам аз. — Излежал си четири месеца. И изведнъж си намерил начин да излезеш навън, в Дийптаун. Но ако това се разкрие, ще те съдят за бягство! Е, ще се разхождаш ли Дийптаун?
— Това за твоят американски стаж ли е? — невинно попита татко.
— Не е стажът, аз се върнах преди повече от седмица… — започнах аз, но съобразих, че татко се шегува. Стажът в САЩ го изкарах във виртуалността, макар че много се надявах на истинско пътуване. И всяка вечер се налагаше да слушам за чудесата на техниката: „Я, дъщеря ни вече се е върнала от Щатите? Брей, какви са бързи самолетите днес!“. — Татко, питам сериозно!
— Не съм юрист. — скромно каза татко. — И дори не съм затворник.
— Татко…
Татко се замисли.
— Може и да избяга. — каза накрая той. — Ако има някаква важна причина. Това наш хакер ли е?
— Питам само абстрактно. — тормозейки котлетът с вилицата, казах аз.
— И аз също. Това абстрактен руски хакер ли е?
— Ъхъ.
— Тогава той може да е влюбен, може да пие бира с приятели, или да бяга само заради тръпката.
— Ами ако хакерът е американски?
— Тогава той ограбва банки, използвайки безупречното си алиби. — уверено каза татко. — И защо не? Да влезеш в затвора за малко, и докато честно си излежаваш наказанието, да се занимаваш със сериозен бизнес.
— Карина, петте минути минаха. — напомни ми мама.
Родителите ми са добри. Но правилото, че на масата не се говори за работа, а ако все пак се говори, то за не повече от пет минути, се съблюдава строго. По-добре да не споря.
— Вие сте зли, ще избягам от вас. — казах аз и протегнах към Клеопатра, дресираното мишле на мама, седящо на рамото й, парче котлет. Клео подуши котлета, но не го взе.
— Не тъпчи бедното животно. — строго каза мама.
— Когато доведеш в къщи някой млад човек и кажеш: „Ще замина с него“, ние ще сме щастливи. — добави татко.
— Ще ви го припомня. — злорадо обещах аз.
— Виртуалните млади хора не се броят. — уточни мама.
Не, хубаво е, когато родителите ти са програмисти. При това не толкова стандартни, както във Вътрешната Монголия на Антон Стеков.
Но понякога ми се иска да приличат повече на родители, а не на по-големи брат и сестра. Впрочем, братя и сестри също биха ми свършили работа…