Внезапно той се хвърли срещу тях в отчаян опит да пробие обръча. Изрева, засили се с наведена глава и удари Зелената риза право в корема. Усети как кафиецът потрепери и се залюля и за частица от секундата му се стори, че опитът му за бягство бе успял.
Космата мускулеста ръка го сграбчи и захвърли на пода. Някой го ритна. Друг стъпи върху пръстите му. Трети го повдигна и изхвърли на улицата през отворената врата.
Приземи се по гръб и се присви, неспособен да си поеме дъх. Спря да си почине едва на отсрещния тротоар.
Всичките дванадесет кафийци се бяха събрали при изхода на кръчмата и се заливаха от смях. Едни се пляскаха по бедрата, други тупаха другарите си по гърбовете. Трети се превиваха от смях, крещейки подигравки и обиди. Не можа да разбере някои от жестовете им, но от тези, които му станаха ясни, кръвта му изстина.
Внимателно се изправи и се опита да разбере дали му има нещо. Бе доста натъртен и дрехите му бяха разкъсани. За щастие, като че ли нямаше счупени кости. Направи няколко крачки с куцукане. Опита се да побегне и с изненада установи, че и това му бе по силите.
Зад него кафийците все още продължаваха да се смеят. Но не бе изключено в даден момент да решат, че вече няма нищо забавно, и да се опитат да го настигнат, жадни за кръв.
Продължи да бяга и сви по една странична уличка, която след криволичения го отведе до някакъв площад. Без дори да си поеме дъх, го прекоси и продължи да тича. Най-сетне реши, че е в безопасност и приседна на прага на една къща, за да си отдъхне и прецени обстановката.
Ситуацията бе отвратителна. Не само не бе успял да се сдобие с необходимия му образ, но и бе останал без камера, бе унижен и насмалко не изгуби живота си.
Не можеше да направи нищо. Всъщност, бе извадил късмет. Нямаше правни основания да търси обезщетение. Бе нарушил закона. Да заснемаш образ без разрешението на неговия оригинал бе противозаконно.
Харт по начало не бе закононарушител. Нямаше нагласа да нарушава законите. Бе се видял принуден от обстоятелствата да направи това. Всеки, който даваше съгласието си да бъде заснет, искаше пари повече, отколкото в момента бе в състояние да отдели.
Той трябваше да се сдобие с образ на всяка цена! Просто трябвате да намери един или да претърпи пълно поражение.
Слънцето бе залязло, настъпваше здрач. Още един пропилян ден и то изключително по негова вина.
Един патрулиращ полицай спря до него.
— Ти защо си седнал тук?
— Почивам си — отговори Харт.
— Добре. Вече си почина. Сега изчезвай.
Харт се изправи и тръгна.
Вече бе близо до дома си, когато измежду един жилищен блок и печатница се чу вик. Бе странен вик, нечовешки, дори no-скоро стон на самота и мъка.
Харт спря и се озърна. Викът бе заглъхнал, но след малко се чу отново — тих, безпомощен, пълен с отчаяние.
За миг се поколеба и понечи да продължи пътя си. Направи само три крачки и след това се върна. Тръгна в посока на звука и още на втората крачка настъпи нещо.
Спря и огледа стенещото същество. Наподобяваше пакет — това сякаш бе най-точното описание, — който продължаваше да стене сърцераздирателно.
Мушна ръка под него, повдигна го и се изненада от лекотата му. Задържа го с ръка, а с другата потърси запалката си. Успя да я запали и макар и пламъкът й да бе слаб, от видяното му се присви стомаха. Пакетът представляваше старо одеяло с лице, което някога може би е било хуманоидно, но после по неизвестни причини бе променило облика си. Сега Харт държеше в ръка просто одеяло с лице.
Загаси запалката и приклекна в мрака, дишайки тежко. Създанието не бе просто извънземно. Дори и по извънземните критерии представляваше нещо почти невероятно. Как извънземно същество се бе оказало толкова далеч от космодрума, та нали извънземните поначало не се отдалечаваха много-много от него? Не разполагаха с достатъчно време за обикаляне, защото корабите кацаха, товареха литература и почти незабавно отлитаха. Заради това и екипажите им не се отдалечаваха много от ракетите и се ограничаваха с посещения главно на близките кръчми.
Изправи се, като държеше съществото, притиснато до гърдите си, сякаш бе дете, макар и да бе много по-леко, и почувства странна топлина и съпричастна. Опита се да се сети откъде му бе познато това. Спомни си, че някога бе чул или чел за подобни същества. При все това и сред извънземните и с най-странен вид не бе срещал създания, наподобяващи живо одеяло с лице.
Слезе отново на улицата и се опита да разгледа по-внимателпо лицето, но част от подобното на одеяло тяло на съществото го бе закрило и не успя да забележи нищо.
След още две преки стигна до бар „Брайт Стар“, зави покрай ъгъла и започна да изкачва стълбите. Някой слизаше и той се присви към парапета, за да му даде път.