— Какво държиш, Кемп? — попита Анджела Марет.
— Намерих го на улицата — обясни Кемп.
Помръдна леко ръка, одеялообразното тяло се изхлузи и Анджела видя лицето. Отскочи назад и вдигна ръка до устата си, сякаш да потисне вика си.
— Кемп, та то е ужасно!
— Струва ми се, че не му е добре.
— Какво ще го правиш?
— Не знам. Плачеше сърцераздирателно. Просто нямаше как да го изоставя.
— Ще отида да извикам доктор Джулиард.
Харт поклати глава.
— Едва ли ще има полза от това. Докторът не разбира от извънземна медицина. Освен това в този час сигурно е пиян.
— Никой не разбира от извънземна медицина — напомни Анджела. — Може да извикаме специалист от града. Но докторът е съобразителен и сигурно е тук. Може би би успял да…
— Добре. Опитай се да го откриеш.
Влезе в стаята си и положи извънземния на леглото. Бе престанал да стене. Очите му бяха затворени и изглеждаше заспал, макар и Харт да не можеше да твърди с положителност това.
Седна на леглото и започна да разглежда гостенина си. Колкото повече го разглеждаше, толкова повече не вярваше на очите си. Одеялообразното тяло бе изключително тънко и крехко. Изглеждаше толкова крехко, че не можеше да разбере как въобще е живо, как е възможно в такова неподходящо тяло да се съдържат органи, поддържащи живота.
Харт се запита дали не е гладно и каква ли храна му е нужна. Ако бе болно, как щеше да се погрижи за него, след като не можеше да намери отговор дори на такъв елементарен въпрос?
Може би докторът… Всъщност, не. Той нямаше как да знае нещо повече от него по въпроса. Докторът бе един от тях. Живееше от ден за ден, изпросваше си почерпки, лекуваше без необходимите инструменти и със знания, застинали на едно място още преди четиридесет години.
Отдолу се чуха стъпки. Леки стъпки, придружени от други, тежки и провлечени. Анджела и докторът. Бе го открила бързо и това вероятно означаваше, че бе достатъчно трезвен, за да координира в прилична степен своите мисли и действия.
Докторът влезе в стаята, следван от Анджела. Остави чантата си и се вторачи в съществото на кревата.
— Я да видим какво имаме тук — рече. Може би за пръв път в цялата му кариера тези банални, професионално изречени думи придобиха някакъв смисъл.
— Кемп го намерил на улицата — побърза да каже Анджела. — Сега вече не плаче.
— Това някаква шега ли е? — попита докторът с известно раздразнение. — Ако е шега, млади човече, според мен е проява на лош вкус.
Харт поклати глава.
— Не е шега. Мислех, че вие може би знаете…
— Не зная — отвърна докторът нападателно. Отпусна края на живото одеяло и то тупна на леглото.
Докторът се поразходи из стаята. След това се нахвърли сърдито върху Анджела и Харт.
— Предполагам, че според вас би трябвало да направя нещо — каза. — Че би трябвало да надникна в справочниците и да се опитам да действам като доктор. Сигурен съм, че мислите точно това. Че би трябвало да му измеря пулса и температурата, да погледна езика и да преслушам сърцето. Ами тогава, кажете ми как да направя тона. Къде да го пипна, за да му открия пулса? И да успея да го открия, от колко удара трябва да е? Дори и да измисля начин да му измеря температурата, откъде ще знам коя е нормалната температура на подобно чудовище? Бихте ли ми казали, как може да се открие разположението на сърцето му освен при аутопсия? Взе чантата си и се запъти към изхода.
— Ами някой друг дали не би могъл да помогне, докторе? — попита Харт любезно. — Някой, който да разбира от подобни същества?
— Съмнявам се — отсече докторът.
— Искате да кажете, че никой не може да му помогне? Това ли искате да кажете?
— Виж какво, момче. Човешките доктори лекуват човешки същества и толкоз. Защо трябва да се очаква от нас нещо повече? Колко често ни викат да преглеждаме извънземни? По начало от нас не се очаква да ги лекуваме. Е, понякога някой лекар или изследовател започва да си пъха носа в извъземната медицина. На един лекар му трябват много години, за да започне да разбира нещо от човешка медицина. Колко човешки живота според теб са необходими, за да започне да разбира от извънземна медицина?
— Добре, докторе, добре.
— А ти защо мислиш, че е болно?
— Ами, плачеше, и съвсем естествено си помислих, че…
— Може да се е чувствало самотно, тъжно или уплашено. Може и да се с изгубило.
Докторът отново се насочи към изхода.
— Благодаря, докторе — каза Харт.
— Няма за какво — на вратата старецът се поколеба за миг. — Случайно някой от вас двамата да има долар, че май съм останал без пари?