Щом излязоха от Североизточния му край, поеха по улички, по-близо до укритието. Тук тамплиерското присъствие се усещаше силно. Сградите бяха окичени с техните знамена, а търговците често ставаха жертва на византийските главорези.
— Както виждаш — каза Юсуф на Ецио, — тамплиерите не се свенят да се перчат с плячкосаното. Непрекъснато се налага да ги усмиряваме, защото умират да се перчат с победите си.
— Но защо султанът не предприема нищо? Това е неговият град!
— Султан Баязид е далече. Губернаторът не разполага с достатъчно ресурси да държи положението под контрол. Ако не бяхме ние… — Юсуф замълча и подхвана друга тема. — Султанът воюва със сина си Селим на стотици левги северозападно от града. Не се е връщал от години, поне от голямото земетресение през 1509-а, и дори преди това почти непрекъснато отсъстваше. Той е сляп за броженията.
— Земетресението?
Ецио си спомни, че в Рим бяха чули новини за бедствието. Над сто джамии бяха сринати със земята, както и още хиляда други сгради, а десет хиляди граждани бяха изгубили живота си.
— Трябваше да го видиш. Нарекохме го Деня на малкия съд. Огромните вълни, които се надигнаха в Мраморно море, едва не срутиха южната стена. Но очите на султана останаха затворени дори пред това предупреждение.
— Но твоите бдят, нали?
— Като две пълнолуния. Повярвай ми.
Стигнаха голям, открит площад, гъмжащ от тамплиерски наемници, които ги заоглеждаха подозрително, докато прекосяваха площада.
— Прекалено много са да ги нападнем директно — констатира Юсуф. — Най-добре да използваме това.
Бръкна в торбичката, закачена на колана му, и извади бомба.
— Какво носиш? Димка? — попита Ецио. — Хмм… не съм убеден, че ще ни помогне.
Юсуф се засмя.
— Димка? Драги Ецио… Менторе, време е италианците да се преселят в шестнайсети век. Тези бомби не скриват, те отвличат вниманието. Гледай!
Ецио отстъпи назад и Юсуф хвърли бомбата на известно разстояние пред тях. Тя експлодира безобидно, но разпръсна фонтан от дребни, привидно златни монети във въздуха, които заваляха върху наемниците. Те тутакси загърбиха Ецио и Юсуф и се втурнаха да събират монетите, разблъсквайки цивилните граждани, опитали се да се присъединят към тях.
— Какво беше това? — попита удивено Ецио, когато продължиха необезпокоявани напред.
Юсуф се усмихна лукаво.
— Наричаме я Златна бомба. Пълна е с монети, изковани от пирит — приличат на златни, но са много евтини.
Ецио наблюдаваше как войниците се щурат напред-назад, ослепели за всичко, освен за мнимото злато.
— Виждаш ли? — каза Юсуф. — Не могат да устоят. Но да вървим, преди да са събрали всички монети.
— Днес си пълен с изненади.
— Да изработваме експлозиви е новото ни любимо занимание. Заимствахме го от китайците. Заловихме се за него с огромен ентусиазъм.
— Очевидно остарявам. Но навремето един мой приятел ми направи гранати. В Испания, много отдавна, та поназнайвам нещичко. Ще ме научиш на новите техники.
— С радост, но кой е менторът тук? Започвам да се чудя.
— Стига шегички, асасине! — усмихна се Ецио и потупа Юсуф по рамото.
Тясната уличка, по която вървяха, ги отведе на друг площад и тук отново в този обсебен от тамплиерите квартал видяха многобройна група византийски наемници. Бяха чули глъчката от съседния площад и изглеждаха неспокойни. Юсуф извади шепа миниатюрни бомби от кожената си торбичка и ги подаде на Ецио.
— Твой ред е — каза. — Накарай ме да се гордея с теб. Вятърът е зад нас, няма да ни поразят.
Византийците вече вадеха сабите си и връхлитаха върху двамата асасини. Ецио издърпа щифтовете на трите бомби в ръцете си и ги метна към наближаващите наемници. Те паднаха на земята и експлодираха с тихо безобидно пльокване и за миг изглеждаше, сякаш нищо друго няма да последва. Но тамплиерите се поколебаха и се спогледаха, сетне запушиха носове и заизтупваха униформите си, покрити със злокобно воняща течност. После си плюха на петите.
— Браво! — каза Юсуф. — Доста време ще мине, преди жените им да ги приемат отново в леглата си.
— Поредната изненада?
— Бомби със скунксова мас. Много ефективни, ако улучиш момента и гледаш вятърът да не духа към теб.