С напредването на годините Ецио започна да смята, че най-добрата компания, на която ще се радва, е неговата собствена.
Ала нямаше време да тъгува и да тъне в мрачни мисли. Месеците отлитаха и скоро настъпи Коледа, а му предстоеше още много работа.
Най-сетне, в началото на новата година, на празника на свети Иларио, беше готов да посочи деня, когато ще отпътува от Рим и ще потегли за южното пристанище Бари през Неапол, придружен от ескорт, организиран от Бартоломео. Самият той щеше да язди с него.
В Бари щеше да се качи на кораб.
4
— Нека Бог те закриля, братко — каза му Клаудия през последната му утрин в Рим.
Събудиха се, преди да пукне зората. Ецио щеше да тръгне, щом слънцето изгрее.
— Трябва да се грижиш за нещата тук в мое отсъствие.
— Съмняваш ли се в мен?
— Вече не. Още ли не си ми простила?
Клаудия се усмихна.
— В Африка живее огромен звяр. Наричат го слон. Казват, че никога не забравя. Същото е с жените. Но не се безпокой, Ецио. Ще се грижа за всичко, докато се върнеш.
— Или докато ни потрябва нов ментор.
Клаудия не отговори. По лицето й се изписа тревога.
— Тази мисия… Защо тръгваш сам? Защо обясняваш толкова пестеливо целта й?
— „Самотният пътник пътува най-бързо“ — цитира Ецио вместо отговор. — Колкото до подробностите, оставих ти татковите документи. Пази ги и ги отвори, ако не се завърна. И ти разказах всичко, което е необходимо да знаеш за Масяф.
— Джовани беше и мой баща.
— Но прехвърли отговорността си на мен.
— Ти я пое, братко.
— Аз съм ментор — отвърна той лаконично. — Аз нося отговорността.
Тя го погледна.
— Е, пътувай леко. Пиши.
— Непременно. Във всеки случай не е необходимо да се тревожиш дали ще стигна невредим до Бари. Бартоломео ще ме придружава по целия път.
Тя обаче изглеждаше притеснена. Ецио се трогна, че непоколебимата жена, в която се бе превърнала сестра му, все още таи нежни чувства към него. Пътуването му по суша изискваше да прекоси южните райони на Италия, подвластни на Арагонската корона. Крал Фердинанд обаче не беше забравил, че е длъжник на Ецио.
— И да ме сполети несполука — каза й той, прочел мислите й, — няма да е, преди да вдигна платна. Ще плавам на север, встрани от ловните полета на берберските корсари. След Корфу ще следваме гръцкото крайбрежие.
— Тревожа се повече дали ще постигнеш целта си. Не се боя лично за теб…
— Нима? Благодаря.
Тя се усмихна доволно.
— Знаеш какво имам предвид. От всичко, което ми каза, а света Вероника ми е свидетел колко е малко, добрият изход е важен за нас.
— Затова тръгвам сега. Преди тамплиерите да съберат сили.
— За да не изпуснеш инициативата?
— Нещо такова.
Тя обгърна лицето му с длани. Той се вгледа в нея още веднъж. На четирийсет и девет тя все още беше ослепително красива жена. Тъмната й коса не беше прошарена, а пламенната й природа си оставаше неукротена. Понякога съжаляваше, че не си намери друг мъж след смъртта на съпруга й, но тя се бе посветила на децата и на работата си и не криеше задоволството си, че живее в Рим, който под вещото управление на папа Юлий отново стана изискан космополитен град, артистично и религиозно средище.
Прегърнаха се и Ецио яхна коня си начело на малобройна кавалкада — петнайсет въоръжени ездачи под предводителството на Бартоломео, чийто едър жребец вече риеше нетърпеливо с копита, готов да препусне, и една каруца с припаси. Всичките си лични вещи Ецио бе побрал в две черни кожени торби, закачени за седлото.
— Ще си набавям необходимото в движение — каза той на Клаудия.
— Бива те в това — отвърна тя със суховата усмивка.
Ецио вдигна ръка и дръпна повода на коня. Бартоломео застана с жребеца си до него и те поеха покрай източния бряг на реката, отдалечавайки се от щабквартирата на асасините на остров Тибър, към градските порти и дългото шосе, отвеждащо на юг.
Петнайсет дни пътуваха до Бари и щом пристигнаха, Ецио се сбогува набързо със стария си приятел, за да не пропусне благоприятния прилив. Качи се на кораб от турската търговска флота, принадлежаща на Пири Рейс и семейството му. Щом го настаниха в задната каюта на товарния кораб с триъгълни платна „Анаан“, където той беше единственият пътник, Ецио се възползва от възможността за пореден път да провери екипировката си. Двете тайни остриета, по едно за всяка китка, щитът за лявата ръка за отклоняване на саблените удари и пистолетът с пружинен механизъм, изработен от Леонардо, както и всички останали специални приспособления, чиито скици бяха открили върху древните страници на Кодекса на асасините.