— Убийте го и вземете ключа. После ми го донесете незабавно.
— Няма ли да останеш да погледаш спектакъла? — попита студено Ецио.
— По-важна е собствената ми сигурност — отвърна Ахмед. — Известна ми е репутацията ти, а днес видях и как действаш. Предполагам, че притиснат в ъгъла, си двойно по-опасен. Освен това ненавиждам насилието.
Салът отплава, оставяйки Ецио сам срещу византийските войници. Той обмисли вариантите си.
Но нямаше избор.
Намираше се в края на мостика, без никакъв път за отстъпление. Нямаше начин да се спаси и с плуване. Войниците сигурно бяха поне трийсетима. Някои носеха мускети, оцелели след експлозията в складовете. Капитанът на отряда приближи.
— Дай ни ключа, господине — каза той саркастично. — Нямаш избор.
Войниците вдигнаха мускетите си.
Ецио ги погледна. Знаеше, че този път е победен. Разполагаше с пистолета, с който можеше да стреля най-много два пъти, със скритото острие и с ятагана. Но дори да ги нападнеше светкавично, мускетите щяха да го надупчат с куршуми. Навярно бездруго щяха да стрелят — това беше най-сигурният начин да получат ключа. Замисли се дали ще му стигне времето да го хвърли в езерото, преди да падне.
Можеше само да се моли Юсуф да не позволи останалите четири ключа да попаднат в тамплиерски ръце, а на София да спестят ненужните мъчения, защото в името на собствената й безопасност я бе държал в неведение къде се намират ключовете.
Ала очевидно не беше действал достатъчно предпазливо.
Е, пътищата на всички все някога свършват.
Капитанът вдигна ръка и пръстите на войниците с мускетите се свиха около спусъците.
65
Когато мускетите гръмнаха, Ецио се хвърли ничком на земята.
Стрели полетяха като дъжд зад гърбовете и над главите на византийците. За секунди всички войници на принц Ахмед се строполиха мъртви или ранени край езерото.
Един куршум бе пронизал качулката на Ецио, но иначе беше невредим. Благодари Богу, че възрастта не е забавила рефлексите му. Когато се изправи на крака, видя Дилара, застанала в другия край на мостика. От стълбищата, които водеха надолу, слизаха нейните хора. Онези, които вече се бяха спуснали долу, обикаляха край византийците и проверяваха кои са мъртви и кои — ранени.
— Не бива да те оставям и за минута сам — каза Дилара.
— Така изглежда — отвърна Ецио. — Благодаря.
— Взе ли това, за което дойде?
— Да.
— Тогава да те измъкваме оттук. Пося огън и жулел.
— Има нещо такова.
Тя поклати глава.
— Години ще им трябват, за да се възстановят от удара. Ако изобщо се възстановят. Но все пак ще намерят сили да те погубят, ако те открият. Хайде!
Тя тръгна към стълбите.
— Чакай! Не може ли да отплавам с лодка?
— Да не си полудял? Сигурно са ти устроили засада. Реката излиза на повърхността в тясно дере. Ще си мъртъв за секунди, а не искам усилията ми да отидат на вятъра.
Ецио я последва покорно.
Изкачиха няколко нива и поеха по улица, виеща се на юг. Пушекът се беше разнесъл донякъде и хората бяха твърде заети да гасят пожарите, за да им обърнат внимание. Дилара вървеше бързо и не след дълго стигнаха порта, подобна на онази, която Ецио бе отворил в западната част на града. Дилара отключи обкованата с желязо дървена врата.
— Впечатлен съм — каза Ецио.
— Така и трябва. Предай на хората в Константиние да бъдат спокойни, че съмишлениците им тук си вършат работата добре.
Ецио присви очи срещу слънчевите лъчи, които заструиха през вратата и му се сториха ослепителни след сумрака в подземния град. Видя на юг да се вие път, край който се гушеше окаяното селце Надарим.
— Конят ти е оседлан, нахранен и напоен в конюшнята. В торбите, окачени на седлото, има храна и вода. Не те грози опасност. Селото вече е свободно и хората започнаха да варосват сградите. Аллах знае колко мрачно беше досега, но потисниците вече ги няма — каза Дилара и ноздрите й затрептяха от вълнение. — Но не се бави. Ахмед ще разбере бързо какво се е случило. Няма да посмее да се върне тук, разбира се, но непременно ще изпрати някого да те убие.
— Останали ли са му хора?
Дилара се усмихна — малко неуверено, но все пак се усмихна.
— Върви. Хайде! До края на седмицата ще стигнеш нигде. Ще си се върнал в Мерсин по пълнолуние, ако не те убият по пътя.