Точно в този момент вратите се отвориха с трясък от един робот.
— Господари — каза той, — трябва да бъда извинен за нахълтването ми без заповед от ваша страна, но бях инструктиран да ви информирам относно малкия господар, който беше арестуван…
— Бигман! — извика Лъки, скачайки на крака. — Какво се е случило с него?
След като беше изнесен от помещението от двата робота, Бигман започна усилено да обмисля възможните пътища за бягство. Той не си правеше илюзия, че ще успее да си проправи път през цяла хорда от роботи и че без чужда помощ ще се измъкне от една така добре организирана база като тази, дори да имаше на разположение „Светкавичния Стар“.
Имаше и още едно нещо.
Лъки беше подложен на изкушението на постъпи нечестно и да стане предател, а примамката беше животът на Бигман.
Трябваше да му спести този избор. Лъки не биваше да спасява живота на Бигман с цената на предателството, нито пък да спаси своята чест като принесе в жертва Бигман, чувствувайки се виновен до края на живота си.
Имаше само един начин да предотврати двете възможности и Бигман хладнокръвно го възприе. Ако умре по някакъв начин, без намесата на Лъки, големият землянин нямаше да се обвинява за това дори дълбоко в съзнанието си.
Бигман беше натикан в една малка диагравитационна кола и пътува още две минути. Но времето беше достатъчно за кристализирането на този въпрос в съзнанието му. Годините прекарани с Лъки бяха щастливи и вълнуващи. Той бе живял пълноценно през това време и без страх се беше срещал със смъртта. Сега също можеше да я посрещне без страх.
Смъртта обаче нямаше да дойде толкова скоро, че да му попречи да си уреди сметките с Девур. През целия му живот никой човек не го беше обиждал така безнаказано. Той не можеше да умре без да уреди сметките си. Мисълта за арогантния сириусианец така го изпълваше е гняв, че за момент не можеше да каже дали приятелството с Лъки или омразата към Девур беше главния подбудител.
Роботите го извадиха от диагравитационната кола, а единият от тях прекара грижливо и с опитността на експерт огромните си метални лапи по него, извършвайки обичайната проверка за оръжие.
Бигман се паникьоса за момент и се опита безуспешно да отблъсне ръцете на робота.
— Бях претърсен на кораба преди да сляза! — извика той, но роботът завърши претърсването без да му обърне никакво внимание.
Двата робота го хванаха отново, за да го вкарат в сградата. Точно сега беше подходящия момент. Затвореха ли го веднъж в една истинска килия с отделящи го от света силови полета, задачата му щеше да стане много по-трудно.
Бигман се отблъсна отчаяно от пода и направи салтомортале между роботите. Само тяхното вкопчване в ръцете на Бигман му попречи да се превърти напълно.
— Наскърбява ме фактът, че се поставихте в такова положение, господарю. Вероятно изпитвате болка. — Каза единият робот. — Ако бяхте стояли неподвижен и не пречехте на изпълнението на нашата задача, ние щяхме да ви държим възможно най-хлабаво.
Бигман обаче ритна още веднъж с крака и извика пронизително:
— Ръката ми!
Роботите коленичиха и внимателно положиха Бигман по гръб.
— Боли ли ви нещо, господарю?
— Вие, глупави приятелчета, ми счупихте ръката! Не я докосвайте! Извикайте някой човек или робот, който знае как да се погрижи за счупена ръка. — Той изпъшка, а лицето му се изкриви от болката.