В същото време, когато забелязахме това, спътникът се изстреля нагоре, ускори се в направление, перпендикулярно на плоскостта на пръстена.
— Не го изпускай от очи! — извиках аз. — Не можем да го оставим да си отиде.
Маккарти и Соренсен хукнаха да изпълняват. Чудех се дали самите ние може да сме задействали някои от проклетите му предупредителни механизми.
— Сменя си курса, сър! — извика Соренсен.
— Не го губи, за Бога! — ревнах аз.
— Сякаш се насочва навътре в системата — каза той после.
— Е, и това е нещо — отговорих. — Щом установиш курса му, съгласувай и нашия с него.
— Слушам, капитане. Между другото, Титан…
— Стига с тоя Титан! Следвай спътника!
Това се оказа по-лесно, отколкото смятахме, защото щом корабът пресече пръстеновата система, се установи на нова синхронна орбита точно под разредения, преплетен пръстен F. Когато го проследихме и тръгнахме натам, най-после се обърнах към Соренсен и казах:
— Добре. Каква беше работата с Титан?
Той се усмихна.
— Нещо като голям кораб се издигна над атмосферата му преди известно време, сър — обясни ми той. — Дори и сега е насочен към северното полукълбо на Сатурн.
— Какво?
— … по-нататък — продължи Соренсен — сякаш влачи голям, плосък, кръгъл предмет с метален произход.
— Засне ли го?
— О, да. Проследих го на помощните екрани.
— Да го видим.
Той отиде до един страничен екран и зачука по клавиатурата.
— Тук има особено добра последователност… ето! — каза той, щом образът изплува. Изведнъж удари един клавиш и петното се проясни за нормално време. — Тук.
Видях клинообразния кораб над набразденото и петнисто злато на планетата. Зад него беше огромният диск, за който говореше Соренсен, и бавно се обръщаше. След няколко секунди отгоре му падна светлина, сякаш за да разкрие…
Пръстът на Соренсен се заби отново и образът замръзна.
На диска имаше изображение. Гигантско четириоко лице с две къси антени, които стърчаха от челото му.
Поклатих глава.
— Какво прави в момента? — попитах аз.
Той се прехвърли от лентата към положението на кораба в реално време, който се движеше по спирала навътре, вече много по-близо до планетата.
Чакахме доста дълго, докато зае подходяща орбита и достигна височината, която явно целеше. Ние чакахме. Той чакаше.
Много по-късно Маккарти обяви:
— Нещо става!
Свеж приток на адреналин ни залепи отново за екрана. Дискът беше освободен от кораба и докато се движеше към планетата, корабът се ускори. Следяхме омагьосани напредването му, докато дискът слизаше така, че изчезна напълно в черния пръстен, който бяхме забелязали по-рано. Пръстенът се стесни и скоро след това също изчезна. Корабът затвори орбитата си около планетата и пое обратно към Титан.
— Капитане! — каза Маккарти. — Артефактът!
— Какво? — отидох до екрана, на който стоеше изображението му.
Но той не отговори — виждах и сам. Съоръжението пак се бе задвижило, като пресичаше пръстена F. След известно време слезе и се понесе над външния край на пръстена A. С ярка светкавица се включи лазерът и се фокусира надолу в жлеба. Замълчалият отдавна приемател, все още настроен на честотата на обекта, внезапно се събуди. Връзката му с приемателната система на нашия кораб не беше прекъсвала, докато той бе мълчал. Говорителите рязко ни предадоха стона, сблъсъците, тръбенето, ударите.
По-късно, след като изпратихме сонда далеч под навъсеното небе на Титан близо до мястото, от което клинообразният кораб бе тръгнал и където се бе върнал, тя ни изпрати снимки. Под червените облаци през маранята, на брега на метановото море, се люлееха и въртяха циклопски фигури. Вихрушка от огнени парцалчета падаше над тях като конфети.