— Ако още се чудиш как да се измъкнеш оттук — каза на Кхмий, — предлагам ти тема за размисъл. Ще се подмладиш. Поне за това кукловодът няма да те излъже, защото не би имало смисъл. И какво ще стане после?
— Ще бъда по-гладен. Ще имам повече сили. И ще налитам да се бия. Ти пък помисли над това.
С годините Кхмий бе натрупал доста внушителна маса. Черните „очила“ на кожата около очите му вече сивееха, тук-там по козината му също имаше сиви петна. Но при всяко движение проличаваха яките мускули. Никой по-млад кзинт дори с малко ум в главата не би му се нахвърлил. По-важни обаче бяха белезите. При първото си пътешествие из Пръстенов свят той се бе лишил от окосмяването и дори от горния слой на кожата по половината си тяло. Двадесет и три години по-късно козината се бе възстановила, но растеше на неравни снопчета.
— Това вещество премахва и белезите — напомни Луис. — Козината ти ще стане равна навсякъде. И няма да се виждат никакви бели косми.
— Виж ти, значи ще се разхубавя — изръмжа кзинтът и опашката му проряза въздуха. — Трябва да убия този тревопасен. Белезите са като спомените — ние не се лишаваме от тях.
— И как тогава ще докажеш, че си Кхмий?
Опашката замръзна неподвижно. Кзинтът го зяпна.
— Вярно — продължи спокойно Луис Ву, — мен ме е хванал за жицата. — Не му стана приятно да го изрече на глас, само че не пренебрегваше възможността микрофон да предава думите му. Кукловодът непременно бе предвидил риска от бунт на екипажа. — Теб пък държи чрез твоите харем, земя и привилегии, както и чрез името Кхмий, дадено на един застаряващ герой. А Патриархът може и да не повярва на обясненията ти, ако не носиш кзинтското лекарство за подмладяване и Най-задния не потвърди разказа ти.
— Млъкни!
На Луис всичко изведнъж му дойде в повече. Посегна към драуда и Кхмий замахна; след миг подхвърляше кутията в черно-оранжевата си лапа.
— Както искаш — промърмори човекът и се просна по гръб.
Тъй и тъй не си беше доспал…
— Не мога да проумея защо си станал токоглавец.
— Ами аз… Трябва да разбереш, че… Спомняш ли си последната ни среща?
— Да. Малцина човеци са били канени да посетят Кзин. Тогава обаче ти заслужаваше такава чест.
— Може би. Помниш ли, че ми показа Дома на Патриаршеското минало?
— Разбира се. А ти се опитваше да ми обясниш, че бихме могли да подобрим отношенията между нашите две раси. Трябвало само да пуснем репортерски екип от хора да се разходят с холокамери из музея.
Луис се засмя на спомена.
— Да, така си мислех…
— Аз пък се съмнявах!
Домът на Патриаршеското минало бе се оказал величествена и огромна постройка — колосално, разпростряло се надлъж и нашир здание, съградено от дебели плочи вулканична скала, слети чрез стапяне. Цялото се състоеше от ъгли и ръбове. Имаше и лазерни оръдия, монтирани на четири високи кули. А залите му сякаш нямаха край. Минаха два дни, докато Кхмий и Луис обиколят навсякъде.
Изглеждаше, че официално приетото минало на Патриаршията се простира далеч назад във времето. Луис разгледа дебели бедрени кости от стондат с издълбани в тях ръкохватки. Древните кзинти ги размахвали вместо тояги. Предположи, че някои от оръжията могат да бъдат определени като ръчни оръдия, макар че хората, които биха успели да ги повдигнат от пода, се брояха на пръсти. Имаше посребрена броня с дебелината на врата от банков сейф, също и двуръчна брадва, с която без затруднения ще отсечеш доста наедряла секвоя. И тъкмо когато сподели идеята си тук да дойдат и репортери, се натъкнаха на Харви Мосбауер.
Семейството му било убито и изядено по време на Четвъртата война между кзинтите и хората. Много години след сключването на примирие, които прекарал в маниакално упорита подготовка, Мосбауер кацнал сам — но въоръжен — на Кзин. Гръмнал четирима мъжкари и взривил бомба в харема на Патриарха, преди пазачите да го убият. Кхмий поясни, че им пречело единствено желанието да запазят кожата на противника непокътната.
— Ха, това ли наричаш „непокътната“?
— Той също се е сражавал. И то как! Имаме записи. Луис, разбери, че ние умеем да почитаме храбрия и могъщ враг…
Чучелото беше така обезобразено, че само след продължително вглеждане можеше да се познае към коя раса е принадлежало съществото. Но стърчеше на висок пиедестал от корпусен метал сред обширно празно пространство в залата. Някой по-тъповат репортер вероятно не би проумял посланието, но Луис го разбра.
— Чудя се дали ще успея да ти обясня — промърмори той двадесет години по-късно, вече жицоглавец, лишен от своя драуд. — Тогава ми стана много драго, че Харви Мосбауер е бил човек.