— Тогава що за буря би могла да се получи тук? Според мен, никаква.
— Не си прав,Луис. Топлият въздух ще се издигне нагоре, а студеният ще слезе надолу. Това обаче не би могло да предизвика буря като тази, която виждаме.
— Така е.
— Какво смята да прави Говорещия с животни?
— Иска да премине през това чудо, а Тила от солидарност реши да го последва.
Кукловодът изсвири от удивление.
— Това ми се струва опасно. Звуковите екрани биха ги защитили надеждно от всяка обикновена буря. Тази обаче ми се струва необикновена.
— Аз предположих, че може и да е изкуствено предизвикана.
— Да… възможно е обитателите на пръстеновия свят да са си създали собствена вентилационна система. Логично би било обаче тя да престане да функционира след аварията в енергоснабдяването. Не виждам как… Всъщност, сетих се, Луис.
— Кажи какво измисли.
— Трябва да тръгнем от предпоставката, че въздухът изтича някъде, че има район в близост до центъра на бурята, където той изчезва. Тогава всичко застава на мястото си. Разсъди сам: изтичането създава частичен вакуум. Към това място се насочват въздушни маси от посоката на въртенето, както и от обратната…
— И от посоките на пристана и звездите.
— Тях можем да пренебрегнем — отвърна бодро кукловодът. — Обаче въздухът, който се движи по посока на въртенето, ще стане относително по-лек от заобикалящия го. Ще се издигне нагоре. Въздухът, който идва от обратната посока, ще бъде относително по-тежък.
Луис се опита да си представи всичко това и му се зави свят.
— Защо, по дяволите?
— Защото идва от посоката, обратна на посоката на въртене, Луис. Ротационната му скорост се увеличава спрямо тази на пръстена. Центробежната сила ще принуди въздушните течения с подобна насоченост да се спуснат надолу. По този начин те ще образуват долния „клепач“ на окото. А теченията, движещи се по посока на въртенето на пръстена, ще се издигат и ще образуват горния. Пак се получава водовъртежен ефект, не ще и дума, но оста на тоя водовъртеж ще бъде хоризонтално разположена, докато на планетата тя е вертикална.
— Но тези въздействия са толкова слаби!
— Така е Луис, обаче други въздействия няма. Няма какво друго да влияе на процеса или да го спре. Нищо чудно да е продължавал хилядолетия, докато е образувал това, което сега виждаш.
— Да… — Видяното вече не го плашеше както преди. Кукловодът го убеди, че не може да бъде нищо друго, освен буря. А и бе оцветено като буреносно образувание — имаше и бели, блестящи от слънцето облаци, и тъмни, че и „око“ — същото, което Луис първоначално бе уподобил на зеница.
— Разбира се, въпросът е къде отива въздухът. Защо той изчезва в близост до центъра на бурята?
— Може би там все още работи някаква помпа.
— Съмнявам се в това, Луис. Ако беше така, би трябвало въздушните смущения в този район да са предварително планирани.
— И?
— Не забеляза ли наличието на местности, където ерозията е така силна, че почвата и даже скалната маса ги няма и се вижда материалът на основата на пръстена? Подобна ерозия не може да бъде планирана. Забеляза ли, че колкото повече се доближаваме до окото, толкова по-често се срещат такива местности? Тази буря сигурно е нарушила нормалния климат на десетки хиляди мили около себе си. Увредила е район, по-голям от твоя или моя свят.
Този път Луис подсвирна.
— Тандж да го вземе! Сега разбирам. В близост до центъра на бурята основата на пръстена трябва да е била пробита от метеорит.
— Така е. Схващаш ли важността на извода си? Основата на пръстена може да бъде пробита.
— Не и от оръжията, с които разполагаме ние.
— Правилно. Но въпреки това трябва да проверим дали има пробойна.
Луис реши, че обхваналият го преди малко прилив на суеверие е изчезнал в миналото. Спокойствието, породено от анализа на кукловода, бе силно заразително.
Той погледна безстрашно окото и каза:
— Трябва да видим какво става там. Как мислиш, дали е безопасно да преминем през зеницата?
— Тя не би трябвало да представлява нищо друго, освен чист и неподвижен въздух, макар и малко разреден.
— Хубаво. Ще предам добрата новина и на останалите. Всички ще преминем през бурята.
Започна да се стъмва, когато наближиха зеницата. Дали това бе предизвикано от настъпването на нощта? Невъзможно бе да се определи. Сгъстяващите се облаци сами пораждаха достатъчно мрак.
Окото бе дълго сто мили и високо около четиридесет. Продължаваше да се синее. Отделните въздушни потоци и вихрушки вече можеха да се различат. Видяха го такова, каквото всъщност беше — кръстоска на ветрове, придали на околния въздух причудлива форма.