— Така… А сега трябва да дойдеш при нас. Според сигналите, които приех, ти си се движила по крива. Траекторията ти спрямо нашата е в азимут пристан-посока на движението. Тъй като нямаш индикатор, ще трябва да следваш моите указания. Като начало завий в посока, обратна на въртенето.
— Това накъде се пада?
— Завий наляво, докато видиш пред себе си една от основите на дъгата.
— Не мога да видя дъгата. Ще трябва да се кача над облаците. — Тя изглежда вече се бе съвзела почти напълно.
Обаче се беше уплашила, тандж да го вземе! Луис не можеше да си спомни да е виждал тъй силно уплашен човек. Поне Тила съвсем сигурно никога не бе виждал такава.
А беше ли въобще я виждал уплашена?
Луис се извърна. Земята под облаците бе тъмна, но окото на бурята, вече далеч зад тях, продължаваше да сияе в синьо на фона на дъгата. Като че наблюдаваше заминаването им съсредоточено и без никакво съжаление.
Бе потънал в собствените си мисли, когато нечий глас произнесе името му.
— Да — каза той.
— Ти луд ли си?
— Луд?
Замисли се над това. Дойде му наум, че по критериите на нормалния човек тя бе направила нещо невероятно глупаво с това ненадейно пикиране с велосипеда. Опита се да разбере дали може да се ядоса така, както някога — припомняйки си един стар зъбобол. Не успя.
Нормалните критерии не подхождаха за Тила Браун. Нервът на зъба отдавна бе мъртъв.
— Предполагам, че не съм. Все пак, какво видя там долу?
— Можеше да загина! — каза Тила с нарастваща ярост в гласа си. — Не ми клати глава, Луис Ву! Можеше да загина! На теб все едно ли щеше да ти бъде?
— А на теб?
Тя трепна, сякаш я бе зашлевил. Сетне ръката й помръдна и образът изчезна.
След малко се появи отново.
— Долу имаше дупка! — извика тя гневно. — И много мъгла. Само че, какво от това?
— Колко голяма бе дупката?
— Откъде да знам? — отговори и изчезна отново. Естествено, не беше възможно да разбере мащабите на видяното на тази мигаща неонова светлина.
„Първо рискува живота си — помисли Луис, — а сетне се дразни от това, че не се сърдя. Иска да привлече моето внимание върху себе си или що? И откога прави това!“
С такива привички всеки би умрял още в младостта си.
— Но не и тя — каза Луис Ву. — Не и…
Страхувам ли се от Тила Браун!
— Или пък най-сетне съм изкуфял?
Това вече бе ставало с други хора на неговата възраст. Човек на годините на Луис Ву бе виждал привидно невъзможни неща не само да се случват, но и да се повтарят. С течение на времето границата между фантазията и действителността понякога съвсем изчезва. Можеше, например, да стане ултраконсерватор и да отрича наглед невъзможното, дори след като то вече е станало факт. Като Крейгън Пиръл, например, който не искаше да приеме импулсния двигател, защото противоречал на втория закон на движението. Или пък да започне да вярва във всичко, подобно на Зиро Хейл, продължаващ да купува фалшиви антики от Слейвър. И в двата случая го очакваше деградация и лудост.
— Не!
Когато Тила Браун избягва смъртта, като си удря главата в контролния пулт на велосипеда, това е нещо повече от случайност!
Но защо тогава „Лъжецът“ катастрофира?
Една малка сребърна искра се вклини между Луис и още по-малката подобна на нея, летяща откъм посоката на въртене.
— Добре дошъл — каза Луис.
— Благодаря ти — отвърна Несус. Навярно беше използвал аварийното ускорение, след като ги настигна така бързо. Не бяха изминали и десет минути, откакто Говорещия с животни отправи любезната си покана.
Две триъгълни глави, дребни и ясни, го оглеждаха от екрана.
— Сега се чувствам в безопасност. Когато след половин час се върне и Тила Браун, ще се чувствам в още по-голяма безопасност.
— Защо?
— Късметът на Тила Браун закриля и нас, Луис.
— Не мисля така — отвърна Луис Ву.
Говорителя мълчаливо наблюдаваше и двамата в интеркома си. Само Тила Браун още не се бе включила.
— Твоята наглост ме смущава — каза Луис. — Само дяволът може да си позволи да развъжда хора за късмет. Ти чувал ли си за него?
— Чел съм за дявола, разбира се.
— Ти си сноб. Глупостта ти е още по-дразнеща от твоята наглост. Без да мислиш, решаваш, че това, което е добро за Тила Браун, е добро и за теб. Защо смяташ, че е така?
Несус изломоти нещо. След това продължи вече с ясен глас:
— Разбира се, че е нормално да разсъждавам така. Ако се намирам с нея в един и същ космически кораб, пропукването на корпуса му би било еднакво неприятно и за двама ни.
— Добре. Предположи обаче, че преминавате над място, където Тила иска да отиде, а ти не. Ако в такъв момент откажат двигателите, това ще означава късмет за Тила, но не и за теб.