— Дотук се оправихме — каза Луис. — Сега ще ни трябва и помощта на Прил. Тандж да го вземе, забравих! Тя не разполага със скафандър.
— Със скафандър?
— Ще се отправим с „Невъзможния“ нагоре по склона на Божия юмрук. Сградата обаче не е херметизирана. Прил ще трябва да остане тук.
— Нагоре по склона на Божия юмрук? Луис, велосипедът няма достатъчно мощност, за да вземе на буксир „Лъжецът“ по този стръмен скат. Ако те разбирам добре, предлагаш двигателят да бъде натоварен допълнително с масата на кораба.
— Не, не. Не искам да влачим „Лъжецът“ на буксир. Ще теглим единствено черната нишка. Би трябвало през цялото време да преминава свободно, докато не кажа на Прил да затвори вратите на въздушния шлюз.
Говорещия с животни се замисли.
— Това сигурно ще сработи, Луис. Ако се окаже, че велосипедът на кукловода няма необходимата мощност, винаги можем да изрежем още части от сградата, за да я олекотим. Защо, обаче? Какво очакваш да откриеш на върха на планината?
— Бих могъл да ти го кажа с една дума, но ти ще ми се изсмееш в лицето. Говорителю, кълна ти се, че ако съм сгрешил, никога няма да разбереш в какво точно — отвърна Луис Ву.
„Ще трябва да обясня на Прил какво да направи — помисли си. — И да запечатам кабелния люк на «Лъжецът» с пластмаса. Това няма да попречи на нишката да се приплъзва, ако съществува такава възможност, но почти напълно ще херметизира «Лъжецът».“
„Невъзможния“ не беше космически кораб. Двигателят на сградата бе от електромагнитен тип и качествата му се определяха от взаимодействието с материала, от който бе изградена основата на пръстеновия свят. Наклонът на ската ставаше все по-стръмен. „Невъзможния“, теглен от велосипеда на Несус, започна да се накланя и да се приплъзва надолу.
Говорещия с животни обаче бе открил решение и на този проблем.
Той и Луис бяха нахлузили космическите си скафандри още преди началото на пътешествието. Луис смучеше бульон през тръбичка и си спомняше с носталгия за пържолите, изпечени с помощта на лазерното си фенерче. Говорителя също смучеше — само че възстановена кръв — и си мислеше за свои си работи.
Кухненското помещение определено не им трябваше. Изрязаха го и стабилността на сградата се увеличи.
Срязаха и модулите на климатичната инсталация, както и полицейското оборудване. Генераторите, които бяха повредили велосипедите им, последваха кухнята едва след като Луис и кзинтът се увериха, че те нямат отношение към повдигащите двигатели. Изрязаха и няколко стени. Други оставиха за заслон от слънчевите лъчи.
Ден след ден продължаваше пътят им към кратера на върха на Божия юмрук; кратер, в който спокойно можеха да се поберат повечето астероиди. Ако се съдеше по конфигурацията на ръба му, той с нищо не приличаше на другите кратери, срещани от Луис Ву. Ръбът бе образуван от остри отломъци, наподобяващи късове обсидиан и подредени пръстенообразно. Всеки от тях бе с размерите на планина. Между два такива върха имаше проход. Можеше да опитат да преминат оттам…
— Имам чувството, че искаш да влезем в кратера — рече Говорителя.
— Така е.
— Добре, че забеляза прохода. Склонът над нас е много стръмен. Би трябвало скоро да достигнем ръба.
Говорещия с животни управляваше „Невъзможния“ чрез непосредствен контрол на импулсния двигател на велосипеда. Това бе необходимо, тъй като им се беше наложило да изрежат и стабилизиращия механизъм на сградата в един последен опит за олекотяване. Луис вече бе свикнал със странната външност на кзинта: пет прозрачни концентрични балона, образуващи скафандъра му, шлем, наподобяващ аквариум за рибки, контролно табло, скриващо половината му лице, и огромна раница.
— Търся Прил — каза Луис в интеркома. — Търся Харлоприлалар. Там ли си, Прил?
— Да.
— Стой и чакай. След двадесет минути всичко ще приключи.
— Добре. Доста време измина.
Дъгата сякаш гореше над главите им. Застанали на хиляда мили височина над пръстеновия свят, можеха да наблюдават как тя се слива със стените по ръба и с плоския ландшафт. Бяха се оказали в положение, подобно на това на първия човек в космоса, който преди хиляда години погледнал надолу към Земята и констатирал, че тя, Боже мой, наистина е кръгла.
— Нямаше как да го узнаем — рече тихо Луис. Кзинтът обаче насочи погледа си към него.
Луис не забеляза странния поглед на Говорителя.
— А можеше да си спестим много грижи. Можеше да поемем обратния път веднага, след като открихме черната нишка. Тандж да го вземе, как, не се сетихме да вземем на буксир „Лъжецът“ с велосипедите си! В такъв случай обаче Тила нямаше да се срещне с Търсача.