— Издържа! — рече сърдито Луис. Извъртя се, за да заеме правилно положение спрямо гредата. — Сега е по-добре. Надявам се Прил да е съобразила да се пристегне с ремъци, защото пътят няма да й се види така гладък. Ще изкачи Божия юмрук, вързана за жица с дължина десет хиляди мили. Ще прескочи ръба и тогава…
Пред тях се простираше външната повърхност на основата на пръстеновия свят, подобна на безкраен изящен барелеф. Точно в средата й се виждаше гигантски конусообразен пробив с блестящо дъно. Докато „Невъзможния“ увисваше като зидарски отвес под пръстеновия свят, слънцето внезапно проблесна в основата на кратера.
— …ще падне. Ние ще се окажем вързани за „Лъжецът“, а той ще се понесе към открития космос със скорост от 770 мили в секунда. Времето ще е предостатъчно, за да може нишката да ни сближи. Ако нещо обаче не сработи, ще трябва да прибегнем до импулсния двигател на велосипеда на Несус… Питаш ме как съм се сетил? Нали през цялото време все за това ти говорих. Не споменах ли за ландшафта?
— Не.
— В него беше ключът към отговора. На много места дори скалите се бяха оголили и се виждаше материалът на основата. А цивилизацията бе загинала само преди хиляда и петстотин години! Това можеше да се дължи единствено на промени във въздушните течения, предизвикани от тия два метеоритни пробива. Даваш ли си сметка, че през по-голямата част от времето ние пътувахме именно в пространството между тях?
— За твърде сложни причинно-следствени връзки говориш, Луис.
— Но се оказаха реални.
— Така е. И аз ще доживея да видя още един изгрев — тихо каза кзинтът.
Луис почувства как кожата му леко настръхва.
— И ти ли?
— Да. И аз понякога обичам да наблюдавам изгрева. А сега, нека поговорим за „Далечният изстрел“.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако можех да открадна „Далечният изстрел“ от теб, расата ми щеше да установи господство над известното пространство, докато се сблъска с някоя друга, по-силна раса, решена да се противопостави на нашата експанзия. Дотогава щяхме да забравим всичко, което така болезнено научихме, относно сътрудничеството с чужди раси.
— Вярно — каза Луис в мрака. Чувстваше се, че черната нишка е силно опъната. „Лъжецът“ сигурно вече се носеше по стръмния скат на Божия юмрук.
— А можеше и да не стигнем много далеч, след като Земята е защитена от късмета на много жени като Тила Браун. При все това, чувството ми за чест щеше да ме накара поне да опитам — рече Говорещия с животни. — Как бих могъл да отклоня расата си от достойния път на войната? Всички кзинтски богове биха ме презрели.
— Предупредих те да не си играеш на бог. Болезнено е.
— За щастие, такъв проблем няма да възникне. Ти ми каза, че ще унищожа „Далечният изстрел“, ако се опитам да го завзема. Рискът наистина е прекалено голям. Хипердвигателят на кукловода ще ни бъде необходим, за да избягаме от челната вълна на избухването на граничния слой.
— Вярно е — каза Луис.
— Представи си обаче, че те лъжа?
— Не бих могъл да надхитря създание с твоя разум.
През кратера на Божия юмрук отново проблесна слънцето.
— Помисли какъв кратък път сме изминали — каза Луис. — Сто и петдесет хиляди мили за пет дни, а после същото разстояние за два месеца. Само една седма от широчината на пръстена. А Тила и Търсача смятат да го обходят по дължината му.
— Глупци.
— Ние така и не видяхме стената на ръба. А те ще я видят. Чудя се какво ли още сме пропуснали. Ако космическите кораби на пръстеновия свят са стигали до Земята, може да са прибрали някой и друг от сините китове и спермацетовите кашалоти, които ние по-късно изтребихме. Така и не проверихме какво има в океаните.
— Представи си — продължи той след миг — с колко хора ще се срещнат. Неведоми са пътищата, по които могат да вървят различните култури. Ами пространствата… Пръстеновият свят е толкова голям…
— Не можем да се върнем там, Луис.
— Не, разбира се.
— Не преди да съобщим тайната на нашите народи. И преди да се сдобием с един хубав, здрав кораб.