Веднъж даже се опитаха да вечерят заедно с Говорещия в неговата каюта. Кзинтът през цялото време яде с апетита на изгладнял вълк, а сетне се оплака, че човешката храна му миришела на прегорял боклук, тъй че начинанието се провали.
В момента Тила и Говорещия с животни водеха приглушен разговор на единия край на масата, докато Луис се вслушваше в тишината и в шума на синтезните двигатели.
Беше свикнал да поверява живота си на каюти със собствена гравитационна система. Яхтата му имаше ускорение от тридесет гравитационни единици. Двигателите й обаче бяха импулсни, сиреч безшумни.
— Несус — каза той, заглеждайки се в рояците от звезди.
— Да, Луис?
— Какво знаете вие за Сляпото петно, което ние не знаем?
— Не разбирам въпроса ти.
— Хиперпространството ви ужасява. А сегашното преминаване през пространство във вид на огнен стълб не. Вашата раса построи „Далечният изстрел“, следователно, знае нещо за хиперпространството, което на нас не ни е известно.
— Възможно е. Възможно е да знаем нещо.
— И какво е то? Стига, разбира се, да не е сред скъпоценните ви тайни.
Говорещия с животни и Тила бяха прекратили своя си разговор и внимателно слушаха. Ушите на кзинта, които можеха да се скрият в козината на главата му, бяха изправени и опнати като два прозрачни розови чадъра.
— Знаем, че няма част от нас, която да не може да умре — каза Несус. — Няма да говоря от името на твоята раса, защото нямам това право. Но в моята раса няма нищо безсмъртно. Нашите учени са доказали това. Страхуваме се от смъртта, защото знаем, че тя е постоянно състояние.
— И?
— В Сляпото петно изчезват кораби. Нито един кукловод не би се доближил до една даденост на хиперскоростен режим и въпреки това мои събратя са изчезвали — говоря за времето, когато ползвахме пилотирани кораби. Имам доверие в способностите на инженерите, които построиха „Лъжецът“. Следователно, имам доверие и в изкуствената гравитация на кабината. Тя няма да ни изневери. Обаче даже и нашите инженери се боят от Сляпото петно.
Една нощ Луис спа зле и сънува необичайни сънища. Бе последвана от ден, в който Тила и Луис решиха, че им е невъзможно да продължават да живеят заедно. Тила не се боеше от нищо. Луис подозираше, че никога няма да я види уплашена. Сега просто бе полумъртва от скука.
Вечерта, за около половин час, звездата с пръстена се подаде иззад жилищния отсек. Бе малка и бяла, а светлината й съвсем малко по-бледа от тази на Слънцето. Тънкият пръстен, който я опасваше, бе син на цвят.
Всички надничаха иззад рамото на Говорещия с животни, докато фокусираше екрана на телескопа. Кзинтът откри синята линия на вътрешната повърхност на пръстена и натисна копчето за увеличение.
Един въпрос възникна почти веднага.
— Има нещо по ръба — каза Луис.
— Дръж телескопа фокусиран — заповяда Несус.
Близкият до тях ръб на пръстена се увеличи пред очите им. Представляваше стена, издигаща се навътре към звездата. Вече можеха да наблюдават черната й, изложена към космоса външна страна на фона на осветения от слънцето син ландшафт. Твърде ниска гранична стена, в сравнение с размерите на самия пръстен.
— Ако широчината му е един милион мили — пресметна Луис, — то стената по ръба трябва да е висока поне хиляда. Сега вече знаем какво задържа въздуха.
— Дали е така?
— Би трябвало да е. Пръстенът се върти около оста си със скорост от една гравитационна единица. Възможно е за няколко хиляди години част от атмосферата да прелее над ръбовете му, но тя лесно би могла да се възстанови. Щом са съумели въобще да го построят, не може да не са разполагали със средства за евтина трансмутация, най-много от порядъка на няколко десетачки за килотон. Да не говорим, че съществуват поне още една дузина други възможности…
— Любопитно ми е как изглежда отвътре.
Говорещия с животни чу това, докосна нещо на пулта и върху екрана се появи ново увеличение. Не бе все още обаче достатъчно голямо, та да могат да се видят подробности. Редуваха се светлосини и яркобели образи и накрая се мярна неопределеното начало на една тъмносиня сянка…
След малко се открои и по-отдалеченият ръб на пръстена. Тук стената изглеждаше наклонена навън.