„И за двама ни“ — добави наум.
— Луис! Намираме се в корпус на „Дженеръл продактс“.
— Представи си, че стазисовото поле не се включи. Корпусът може и да издържи на удара, но ние ще се превърнем в желе.
— За бога, престани да се тревожиш — ноктите й преминаха по целия му гръб. Придърпа я към себе си, за да не вижда лицето му.
Когато тя заспа, полюлявайки се като красива мечта над спалните плоскости, Луис я остави. Изтощен и удовлетворен, той се пъхна в горещата вана, хванал в ръка луковица, напълнена до ръба с леден бърбън. Все пак животът не бе лишен от удоволствия.
Ту небесносин на бели ивици, ту с цвят на море, пръстеновият свят растеше пред очите му. В началото се виждаха само детайлите на облачната покривка, къде обхваната от циклони, къде несмущавана от въздушни течения — всичко беше все още миниатюрно. И нарастващо. Сетне станаха забележими контурите на моретата… В пръстеновия свят имаше много вода…
Несус бе в креслото си, омотан в ремъци и заел отбранителна поза. Говорещият с животни, Тила и Луис наблюдаваха, също привързани с ремъци.
— По-добре гледай — каза Луис на кукловода. — Опознаването на релефа може да ни бъде от полза.
Несус го послуша и една плоска питонова глава започна да оглежда надвисващия над тях свят.
Океани, лъкатушещи реки, планински вериги.
Не се виждаха никакви признаци на живот. Трябва да си на височина под хиляда мили, за да забележиш наличието на цивилизация. Детайлите на пръстеновия свят преминаваха покрай тях прекалено бързо, за да бъдат осмислени. Всъщност, те бяха и без значение. Ей сега корабът щеше да се с блъска с един невиждан и непознат свят.
Линейната им скорост продължаваше да е двеста мили в секунда, предостатъчна, за да могат да се измъкнат без затруднения от системата, ако пръстено-вият свят не се бе изпречил на пътя им.
Относителната скорост спрямо повърхността бе 770 мили в секунда. Някъде встрани изникна гущероподобно море, набъбна и изчезна. Изведнъж всичко пред очите им придоби виолетов цвят.
Прекъсване
Глава десета
ПОВЪРХНОСТТА НА ПРЪСТЕНА
За момент всичко бе осветено от виолетовобяла светлина, ярка като тази на магнезиева лампа. Сто мили атмосфера, превърнали се мигновено — вследствие на налягането — в конус от плазма със звездна температура, плеснаха „Лъжецът“ по лицето. Луис примига.
Луис примига и се оказа, че корабът вече се е приземил.
— Тандж да го вземе! — възкликна Тила. — Изтървахме всичко!
Последва отговорът на кукловода:
— Да станеш свидетел на титанични събития винаги е опасно, често болезнено, а нерядко и смъртоносно. По-добре благодари на стазисовото поле или на късмета си.
Луис ги чу, но не им обърна внимание. Чувстваше се ужасно замаян. Очите му потърсиха някаква опорна точка…
Внезапният преход от бързо падане към приземяване щеше да предизвика замайване дори и при нормално кацане. А „Лъжецът“ се бе озовал в положение, което — ако се изключеше едно накланяне от тридесет и пет градуса — можеше да се окачестви като заставане с главата надолу. Тъй като изкуствената гравитационна система на кораба продължаваше да действа безупречно, всички имаха чувството, че светът, в който се бяха оказали, е нахлузен върху корпуса като килната шапка.
Луис се освободи от защитната мрежа на ремъците и се изправи.
Стойката му не изразяваше особена увереност, тъй като зрението и вътрешното ухо не можеха да се разберат помежду си коя посока трябва да бъде определена като долу. Реши да не бърза. Да прави всичко спокойно. Изпитанието бе приключило. Обърна се и видя, че Тила вече е влязла във въздушния шлюз. Не беше облякла скафандър. Вратата на шлюза току-що бе щракнала.
— Тила, глупачко! Излизай оттам! — изкрещя той.
Твърде късно. Тила нямаше как да го чуе през херметизираната врата.
Анализаторите на въздуха, монтирани върху крилото на „Лъжецът“, се бяха превърнали в пара заедно с всички останали външни сензори на кораба. При това положение нормално беше първо той, Луис, да излезе навън със скафандър и да провери дали е безопасно да се диша въздухът на пръстеновия свят.
Разбира се, ако Тила припаднеше и умреше, преди да излезе, това щеше да стане ясно и без подобна проверка.
Вратата на корпуса започна да се отваря.
В помещението на шлюза веднага проникна външната гравитация. Тила се устреми през отворената врата с главата надолу, опитвайки се трескаво да се залови за нещо. Успя да се задържи за дръжката на вратата. Достатъчно дълго време, за да измени ъгъла на падане на тялото си и да се приземи по задник, а не на глава.