Луис облече скафандъра си и херметизира костюма и шлема. Навън и някъде над главата му Тила се бе изправила и разтриваше удареното място. Слава богу, не бе престанала да диша.
Той отчете навреме наклона на кораба, залови се здраво за дръжката на вратата, изчака светът да се завърти около него, повися малко на ръце и чак след това се отпусна.
Усети рязка болка в костите на стъпалата си в мига на приземяването.
Небето наподобяваше земното в умерените пояси — такова, каквото се вижда по обяд. Видът на околното пространство бе озадачаващ: плоска и прозираща повърхност, а нейде в далечината се виждаха неравни червеникавокафяви хребети.
Сивкавият материал под краката му бе ужасяващо хлъзгав. Луис се опита да се задържи прав, но след това се отказа. Остана в седнало положение и огледа индикаторите на гърдите си.
Шлемът му проговори с дрезгавия глас на кзинта.
— Луис?
— Да?
— Въздухът може ли да се диша?
— Може. Доста е разреден, обаче. Като на миля над морското равнище. За това на Земята ми е думата.
— Да излизаме ли?
— Първо вземете едно въже и го вържете някъде в кабината. После го спуснете. Иначе няма как да се приберем обратно в кораба. И внимавайте при слизането. Тази повърхност е почти лишена от триене.
Тила не изглеждаше да се затруднява особено от хлъзгавата повърхност. Заела странна стойка, тя със скръстени ръце изчакваше Луис да престане да се прави на глупак и да си свали шлема.
Той действително го свали.
— Трябва да поприказвам с теб — каза й и започна. Говори й за това колко е ненадежден спектралният анализ на една чужда атмосфера, когато се прави от две светлинни години разстояние. Разказа й за незабележими отрови, метални съединения и неизвестни прахови смеси, органични вещества и катализатори, които са в състояние да отровят една иначе годна за живот среда и които могат да бъдат открити само при химическа проба на въздуха. Говори й за глупостта и за престъпното безгрижие и за това колко е неразумно по собствена воля да ставаш опитно морско свинче. Успя да изприказва всичко това, преди извънземните да се присъединят към тях.
Говорещия с животни слезе, спускайки се на ръце по въжето. Веднага след допира с повърхността застана на няколко крачки встрани, придвижил се с грацията на котка. Несус, който се спусна чрез редуване на захапките с двете си усти, се приземи в позата на триножник.
И да беше разбрал някой от тях, че Тила е разстроена, не се издаде. Застанаха под накривения корпус на „Лъжецът“ и се огледаха наоколо.
Бяха се озовали на дъното на огромен и плитък изкуствен канал. Повърхността му бе прозрачно сива, идеално плоска и гладка, подобна на огромна стъклена маса. Бреговете на канала, разположени по на няколкостотин ярда от двете страни на кораба, представляваха леко полегати склонове от черна лава. „Сигурно още е нагорещена от удара с «Лъжецът»“ — реши Луис.
Ниските стени се простираха под идеално права линия до някаква точка в безкрая, където ставаха невидими.
Луис отново опита да застане на крака. От четиримата той бе единственият, който не успяваше да запази устойчиво положение. След като се изправи, застина на мястото си, без да помръдва.
Говорещия с животни насочи лазерното си фенерче към една точка в близост до нозете си и го включи. Всички втренчиха мълчаливо погледи в зеленото петънце, образувано от лазерния лъч. Не се чу характерният звук, предизвикан от пропукването на твърда материя или от превръщането й в пара. Не се появи нито пара, нито дим. Когато кзинтът изключи лазера, едновременно с него изчезна и зеленото петънце. Мястото, където то се намираше допреди миг, не светеше и въобще не можеше да се различи.
Кзинтът започна, сякаш произнасяше присъда:
— Намираме се на дъното на бразда, изорана от собствения ни кораб. Очевидно, в крайна сметка сме били спрени от материала, от който е направена основата на пръстена. Несус, ти какво ще кажеш по въпроса?
— Това е нещо ново — отговори кукловодът. — Този материал очевидно не задържа топлина. Все пак, не мога да го оприлича нито на материала, от който са построени корпусите на „Дженеръл продактс“, нито на стазисово поле.
Точно в този момент Луис не изпитваше особен интерес към въпросния материал.
— Ще трябва да се изкачим по стената — каза той. — Вие по-добре ме изчакайте, аз ще се покатеря пръв.
— И аз ще дойда с теб — рече Тила. Без каквито и да са усилия тя отиде при него и го хвана под ръка. Той се облегна на нея и тръгна, препъвайки се, но без да пада. Придвижиха се към склона от черна лава.