Оказал се на него, Луис почувства устойчивост, макар склонът да бе стръмен.
— Благодаря ти — каза той и тръгна нагоре. След малко разбра, че тя го следва. Не каза нищо. Колкото по-рано Тила се научеше първо да гледа, а после да стъпва, толкова по-дълго щеше да живее.
Бяха изминали десетина ярда, когато тя изпищя и започна да танцува. Ритайки във въздуха, Тила се обърна и побегна надолу. Когато стигна до повърхността на пръстена, плъзна се по нея като кънкьор. Щом спря, с ръце на кръста отправи поглед към Луис — обидена и сърдита.
„И по-лошо можеше да бъде“ — каза си той. Можеше да се плъзне и да си обгори ръцете в лавата, но и това, въпреки всичко, ще й подейства възпитателно. Продължи да се изкачва, потискайки чувството си на вина.
Склонът бе висок около четиридесет фута. След като го преодоля, оказа се, че е стъпил върху чист бял пясък.
Бяха кацнали в пустиня. Никъде не се виждаше растителна зеленина или пък синевата на вода. Бяха извадили късмет. Със същия успех „Лъжецът“ можеше да изоре и някой град.
Или няколко града. Браздата бе доста дълга… Простираше се на дълги мили през белите пясъци. Там, където свършваше, започваше друга. Значи, корабът бе отскочил от повърхността не веднъж, а много пъти. Следите от кацането на „Лъжецът“ се простираха надалеч и се стесняваха някъде в далечината, превръщайки се в едва видима черта, в пунктир… Очите на Луис проследиха тази следа и след малко той разбра, че е вперил поглед в безкрая.
Пръстеновият свят не притежаваше хоризонт. Не се виждаше крива линия, отделяща земята от небето. По-скоро изглеждаше, че в една област небето и земята се сливат. Там обекти с размерите на континенти изглежда се превръщаха в точки и всички цветове постепенно преливаха в синия цвят на небето. Остана да зяпа тази преходна област с широко отворени очи, без да мига.
Когато най-сетне го направи, това му струваше усилия.
Подобно на призрачната мъгла на Маунт Лукитдат, видяна преди десетилетия и на светлинни векове оттук, или пък на неизкривените глъбини на космоса, съзерцавани от астероиден пояс, хоризонтът на пръстеновия свят можеше да намагнетизира очите и ума на човек, преди той да е осъзнал опасността.
Луис обърна поглед към дъното на браздата.
— Светът е плосък! — изкрещя.
Те погледнаха към него.
— При кацането си сме разорали доста голяма площ. В близост до нас не виждам нищо живо, така че сме имали късмет. Земята буквално се е пръснала от ударите. Има цяла пътека от малки кратери и вторични метеорити по целия ни път.
— А в противоположната посока… — той спря за момент.
— Луис?
— Това е най-голямата планина, която съм виждал през живота си.
— Луис!
Оказа се, че го бе изрекъл твърде тихо.
— Планина! — изкрещя. — Почакайте само да я видите! Конструкторите на пръстеновия свят са поискали да го украсят с нея. С планина, прекалено голяма, за да може да се използва. Прекалено голяма, за да засаждаш на нея дървета или кафени храсти. Прекалено голяма за ски. Прекрасна е!
Наистина беше прекрасна. Самотна планина с почти правилна конусообразна форма. Единична планина, несъставляваща част от никоя верига. Приличаше на вулкан. На фалшив вулкан, тъй като под повърхността на пръстеновия свят нямаше магма, която да образува вулкани. Основата й се губеше в мъглата, скатовете й прозираха през разредения въздух, а на върха й блестеше сняг. Мръсен сняг, навярно. Не изглеждаше достатъчно бял. Може би беше вечно замръзнал.
Иначе контурите на върха бяха кристално ясни. Дали не излизаше извън атмосферата? Една истинска планина с такива размери щеше да се срути от собствената си тежест. Тази обаче бе просто черупка, изработена от същия материал, от който бе изградена основата на пръстена.
— Конструкторите на пръстеновия свят започват да ми стават симпатични — каза Луис Ву на себе си. В свят, направен по поръчка, нямаше логическо основание да съществува такава планина. Всеки свят обаче трябва да има поне една планина, която да не може да бъде покорена.
Чакаха го, настанили се под корпуса на кораба. Всичките им въпроси бяха изпреварени от най-горещия:
— Забеляза ли някакви признаци на цивилизация?
Накараха го да опише всичко, което бе видял. Определиха и координатна система. „В посока на въртенето“ стана название на направлението, съвпадащо с браздата, изорана от кораба. С „против посоката на въртене“ бе означен пътят към планината. „Пристанище“ и „Звезди“ обозначаваха съответно посоките откъм лявата и дясната страна на застаналия с лице към посоката на въртене.
— Успя ли да видиш граничните стени в посока към пристанището и звездите?