Над контролния пулт светеха призрачно, подобно на привидения, четири миниатюрни глави. Красива тъмнокоса сирена, същество със свиреп вид, наподобяващо тигър с много зорки очи, и два глуповато изглеждащи еднооки питона. Координиращите връзки работеха съвършено.
Докато велосипедите се издигаха над склоновете от черна лава, Луис следеше реакциите на другите.
Първа беше Тила. Погледът й изведнъж съзря безкрайността там, където доскоро се бе сблъсквал с препятствия. Очите й станаха големи и кръгли, а лицето й изведнъж засия като слънчев лъч, пробил буреносни облаци.
— О, Луис.
— Ама че голяма планина! — възкликна Говорещия с животни.
Несус не каза нищо. Главите му нервно оглеждаха света във всички посоки.
Мракът настъпи бързо. Черна сянка внезапно покри гигантската планина. След няколко секунди и самата тя изчезна. Слънцето се бе превърнало в малка златна люспа почти изцяло скрита от тъмнината. А в бездънното небе възникна нещо. Една огромна дъга.
Контурите й се избистриха за много кратко време.
Докато земята и небето потъмняваха, на фона на нощта се открои истинската красота на небесата в пръстеновия свят.
Дъгата бе образувана от светлосини ивици, примесени с бели облаци и почти черни петна. В основата си беше много широка, като бързо се стесняваше във височина. В близост до зенита тя представляваше просто една начупена, сияеща, синьобяла линия. На самия си зенит се прекъсваше от иначе невидимия пръстен на засенчващите плоскости.
Велосипедите се издигаха бързо и тихо. Звукоизолацията им бе съвършена, така че Луис не чуваше дори движението на вятъра. Затова се изненада, когато неговото лично пространствено мехурче бе изпълнено от вълни оркестрова музика.
Ефектът наподобяваше експлозия на орган.
Звукът бе болезнено силен и Луис запуши ушите си с ръце. От изненада не разбра веднага какво се е случило. След това завъртя контролния бутон на интеркома и образът на Несус изчезна като призрак призори. Ревът, причинен сякаш от църковен хор, изгарян едновременно на клада, чувствително отслабна. Все още обаче продължаваше да го чува, макар и вторично, чрез интеркомите на кзинта и на Тила.
— Защо направи това? — възкликна удивено Тила.
— Защото е ужасен. Няма да му е лесно да свикне.
— Да свикне с какво?
— Аз поемам командването — възвести шумно Говорещия с животни. — Тревопасният е неспособен да взема решения. Обявявам тази мисия за военна и поемам командването.
За миг Луис претегли другата алтернатива — да поиска самият той мястото на водача. Кой обаче желае да се разправя с кзинт? Пък и Говорителя безспорно щеше да бъде по-добър в тази роля.
Велосипедите бяха вече на половин миля височина. Небето и земята тъмнееха, но върху земния мрак падаха още по-черни сенки. Небето бе осеяно със звезди и украсено от изумителната дъга.
За свое учудване Луис разбра, че мисли за „Божествената комедия“. Вселената на Данте също бе сложно устроена, а ангелите и човешките души бяха показани като прецизно изработени части от една голяма структура. И пръстеновият свят бе изкуствено съоръжение, нещо направено. Не можеше да забрави това даже и за миг, независимо от издигащата се над главите им огромна и пъстра дъга, изникваща сякаш отвъд безкрая.
Нищо чудно, че Несус не бе могъл да понесе гледката. Твърде много се страхуваше или просто бе твърде голям реалист. Може би до него достигаше красотата на видяното, а може би и не. Така или иначе, сигурно си даваше сметка, че всички те се бяха оказали корабокрушенци върху едно изкуствено съоръжение, по-голямо по площ от световете на бившата империя на кукловодите, взети заедно.
— Струва ми се, че мога да видя светлините на ръба — каза Говорещия с животни.
Луис отмести погледа си от дъгата към „пристанището“ и „звездите“ и сърцето му трепна.
Наляво, в посока към пристанището, краят на стената се открояваше като едва видима линия, синьочерна на синьочерен фон. Не можеше да се прецени каква е височината й, а основа въобще не се забелязваше. Виждаше се само горният й край, а когато той се втренчи в него, контурът му изчезна. Линията беше там, където по тяхно предположение трябваше да се намира хоризонтът, така че с еднакъв успех можеше да бъде едновременно основа или връх на нещо.
Надясно, в посока към „звездите“, другият ръб бе еднакъв. Същата височина, същият контур, същата склонност на линията да изчезва при втренчване в нея.
Очевидно „Лъжецът“ се бе приземил съвсем близо до средата на пръстена, затова стените изглеждаха еднакво отдалечени… на близо половин милион мили разстояние.