— Какво ще кажеш, Говорителю? — попита Луис.
— Стената откъм пристанището ми се вижда малко по-висока.
— Добре, тогава. — Луис зави наляво. Останалите велосипеди, все още включени към него, автоматично го последваха.
Луис включи интеркома, за да види Несус. Кукловодът притискаше седлото с трите си крака. Главите му бяха скрити между тялото и седлото. Летеше слепешком.
— Сигурен ли си в това, Говорителю? — попита Тила.
— Разбира се, че съм сигурен — отвърна кзинтът. — Стената откъм пристанището е очевидно по-голяма.
Луис се усмихна. Никога не бе преминавал през военно обучение, но поназнайваше нещо за войната. Преди време една революция на Ундерленд го бе заварила далеч от кораба му и той се беше бил като партизанин три месеца, преди да се добере до него.
„Добрият офицер може да се познае — спомни си той — по способността му бързо да взема решения.“ Ако тези решения се окажеха правилни, още по-добре.
Летяха над тъмната земя в посока към пристанището. Светлината на пръстена бе много по-силна от лунната, но не помагаше особено за разглеждането на ландшафта от въздуха. Браздата, издълбана от „Лъжецът“ върху повърхността, се бе превърнала в сребърна нишка зад гърба им, която постепенно потъна в мрака.
Велосипедите неотстъпно и безшумно набираха скорост. Малко преди да достигнат звуковата бариера, през противозвуковия екран проникна бучене. Достигна максимума си и след това внезапно изчезна. Противозвуковият екран бе променил своята форма и отново бе настъпила тишина.
Малко след като велосипедите постигнаха оптималната си скорост, Луис се отпусна в креслото. Прецени, че в него ще престои не по-малко от месец и заради това трябва да свикне с новото си превозно средство.
Тъй като само той пилотираше и не трябваше да заспива, започна да проверява възможностите на летателния апарат.
Тоалетната бе проста, удобна и лесна за използване. Липсваше й обаче изящество.
Опита се да провре ръката си през противозвуковия екран. Екранът бе силово поле, мрежа от противозвукови вектори, целящи да отклоняват въздушните течения от пространството, заемано от велосипеда. Не бе замислено като стъклена стена. Луис го почувства подобно на силен вятър, насочил се към него от всички посоки. Намираше се в мехурче, защитено от движещ се вятър.
Екранът изглежда бе направен така, че да не можеш по невнимание да го изключиш.
Реши да провери това, като извади една салфетка и я пусна на пода. Салфетката полетя към долната му част и спря там, бясно вибрираща. Луис бе склонен да повярва, че ако и той паднеше от креслото, което нямаше да е лесно, щеше да бъде задържан от екрана и оставен да се върне на мястото си.
Сигурно би било така. Кукловодите му бяха ясни.
От крана можеше да си налее дестилирана вода. От процепа за храната излизаха плоски червеникавокафяви тухли. Шест пъти си поръча по една „тухла“, отхапваше къс от нея и след това я пускаше обратно в регенератора. И шестте имаха различен вкус, неизменно приятен.
Поне нямаше да страда от еднообразна храна. Най-малкото — скоро.
Ако обаче не откриеха растения и вода, които да поставят в регенератора, той можеше да спре да подава.
Поръча си и седма тухла и я изяде.
Беше неприятно да си даваш сметка колко далеч се намират онези, които могат да ти окажат помощ. Земята бе на двеста светлинни години оттук. Флотът на кукловодите, макар и само на две, продължаваше да се отдалечава от тях с почти светлинна скорост. Даже и наполовина изпарилият се „Лъжец“ бе станал невидим още от самото начало на полета. И браздата, изорана от него, също не се виждаше. А дали нямаше да изгубят кораба си?
„Почти невъзможно е“ — реши Луис. Той се намираше в близост до най-голямата планина, видяна от човешки очи. Едва ли на пръстеновия свят имаше такова изобилие от свръхвулкани. За да открият „Лъжецът“, трябваше да отидат до планината и оттам да обикалят в радиус от няколко хиляди мили.
Над главите им обаче продължаваше да сияе дъгата на пръстеновия свят, триста милиона пъти по-голям по площ от Земята. В този свят имаше достатъчно пространство, в което да се изгубиш напълно.
Несус бе започнал да шава. Изпод туловището на кукловода се подаде първо една глава, после и другата. Сетне той проговори.
— Луис, можем ли да поприказваме насаме?
Образите на Тила и кзинта сякаш дремеха и Луис ги изключи от интеркома.
— Кажи.
— Какво стана?
— Ти не чу ли?
— Моите уши се намират на ръцете ми. Слухът ми бе изключен.