Зелените и кафяви ивици се превърнаха в поле и поточе, пресичащо гора. Пейзажът под тях показваше девствена природа. Именно такава природа мечтаеха да открият земните заселници на други планети.
— Опитай се да кацнеш в някоя долина — помоли Луис. — Не бих искал тя да може да вижда хоризонта.
— Добре. Предлагам ти и Несус да изключите автопилота и да ме последвате на режим на ръчно управление. Аз ще приземя Тила.
Диамантеният строй на велосипедите се наруши. Говорителят взе курс „пристанище — посока на въртенето“ към потока, който Луис бе забелязал малко преди това. Другите го последваха.
Все още се спускаха, когато пресякоха потока. Кзинтът ловко смени курса и след малко се оказаха непосредствено над върховете на дърветата. Потърсиха свободно от растителност пространство.
— Растенията много приличат на земните — каза Луис. Другите се съгласиха с него.
Заобиколиха някаква извивка на потока.
Туземците се намираха точно в средата на едно негово уширение. Ловяха риба с мрежа. Когато велосипедите се оказаха в полезрението им, насочиха погледи към тях. В един продължил доста време миг те не направиха нищо друго, освен да изпуснат мрежата си и да продължават да зяпат към небето.
Луис, кзинтът и Несус реагираха почти инстинктивно. Веднага набраха височина и туземците се превърнаха в точици, а потокът в сребърна нишка. Дивата гора отново заприлича на кафявозелено петно.
— Включете се на автопилот — заповяда Говорещия с животни с тон на родѐн командир. — Ще ви приземя другаде.
„Сигурно специално се е учил на този тон“ — реши Луис. Тон, предназначен изключително за общуване с хора. Задълженията на един посланик са доста разнообразни.
Тила очевидно не бе забелязала нищо.
— Е? — попита Луис.
— Това бяха хора — отвърна Несус.
— Нали? А на мен ми се стори, че имам халюцинации. Откъде биха могли да се вземат хора тук?
Глава дванадесета
БОЖИЯ ЮМРУК
Бяха кацнали в девствена пустош, обградена от ниски хълмове. Тъй като те закриваха псевдохоризонта, а сиянието на дъгата не се забелязваше на силната дневна светлина, обстановката изглеждаше съвсем земна. Тревата не бе точно трева, но все пак беше зелена и покриваше точно тези места, върху които щеше да расте и на земята. Виждаха се гола пръст, скали и сивозелени храсти, разположени точно така, както е редно.
Растителността, отбеляза още веднъж Луис, изглеждаше земна. Храстите растяха на места, където човек очакваше, че ще растат, а оголените пространства се намираха точно там, където трябваше да ги има. Растителността бе земна и на молекулярно равнище, показаха анализаторите. Тъй както можеше да се окаже, че Луис и кзинтът на молекулярно равнище са свързани с някакъв общ прадядо, така и растенията на тази планета навярно можеха да обявят земните растения за свои братя.
Видяха едно, от което би излязло хубав жив плет. Растеше успоредно на повърхността, извивайки периодично ствола си под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Луис бе виждал нещо подобно на Гъмиджи, но това, което съзря сега, беше лъскавозелено и тъмнокафяво — цветовете на земната растителност. За себе си го назова „лактесто дърво“.
Несус бе навлязъл в малката горичка и събираше растения и насекоми, които сетне да анализира в портативната лаборатория на велосипеда си. Бе облечен в скафандър — прозрачен балон с три крачола и две ръкавици. Нито една жива твар на пръстеновия свят не можеше да го нападне, ако не успееше да пробие тази бариера. Нито хищник, нито насекомо, нито цветен прашец, нито спора, нито дори молекулата на вирус.
Тила Браун продължаваше да седи в креслото си, отпуснала изящните си ръце върху командното табло. Ъглите на устата й все още бяха странно присвити. Позата на тялото й създаваше впечатление, че тя като че ли продължава да чувства ускорението. Зелените й очи сякаш виждаха не Луис Ву и ниските хълмове, а безкрайния до абстрактност хоризонт на пръстеновия свят.
— Нищо не разбирам — каза Говорителя. — Какво й е? Не е заспала, а в същото време не реагира на външни дразнители.
— Хипноза, причинена от пътуването — отвърна Луис Ву. — Сама ще излезе от това състояние.
— Значи, не е застрашена?
— Сега не е. Страхувах се, обаче, че може да падне от велосипеда си или да извърши нещо неразумно с пулта за управление. Сега, на земята, е в безопасност.
— Защо не ни обръща никакво внимание?
Луис се опита да обясни.
В астероидния пояс на Слънцето има хора, които прекарват половината си живот в пилотиране на кораби сред скалите. Ориентират се за положението си с помощта на звездите. Понякога оглеждат околното пространство с часове. Бързите малки огънчета около тях са кораби със синтезни двигатели. Бавните плаващи светлини са близките астероиди. Неподвижните точки са звезди и галактики.