Сред звездите човек може да изгуби душата си. Много по-късно да си даде сметка, че тялото е действало и решавало вместо него, направлявайки кораба му, докато през това време разумът е пътувал из царства, за които не може да си спомни нищо. Това явление е наречено далечен поглед. То е опасно. Душата на човека не винаги се завръща в тялото.
Застанал на ръба на голямото плоско плато на Маунт Лукитдат, човек може да погледне надолу и да види безкрая. Планината е висока едва четиридесет мили, но човешкото око, започнало да проследява склона й, открива самата безкрайност в твърдата наглед мъгла, скриваща нейната основа.
Мъглата е бяла, безформена и еднообразна. Простира се от края на планината до хоризонта на планетата, Пустотата може да сграбчи разума ти и да го задържи, така че да останеш застинал и безмълвен на ръба на вечността, докато някой не дойде да те отведе. Това се нарича планински транс.
А сега пък хоризонта на пръстеновия свят…
— Всичко това е самохипноза — каза Луис и надникна в очите на жената. Тя инстинктивно трепна. — Вероятно бих могъл да я върна в съзнание, но защо да рискувам? Нека си поспи.
— Не разбирам от хипноза — каза Говорещия с животни. — Чувал съм за нея, но не я разбирам.
Луис кимна.
— Не се изненадвам. Кзинтите не са подходящи обекти за хипноза, а също и кукловодите.
Несус бе престанал да събира образци на чуждия живот и се бе присъединил към тях.
— Когато не разбираме нещо, можем да го изучим — рече кукловодът. — Знаем, че има част от човека, която не желае да взема решения. Част от него иска някой друг да му каже какво да прави. Подходящ обект за хипноза е доверчивият човек, способен да се съсредоточава. Самият факт на отиването му при хипнотизатора отбелязва началото на хипнозата.
— Какво обаче е тя?
— Внушено състояние на мономания.
— Че защо човекът ще иска да го докарат до такова състояние?
Несус очевидно нямаше отговор.
— Защото вярва на хипнотизатора — каза Луис.
Кзинтът поклати голямата си глава и се отдръпна.
— Такова доверие в друг е нелепо. Признавам, че и аз не разбирам хипнозата — каза Несус. — Ти разбираш ли я, Луис?
— Не напълно.
— Сега съм спокоен — каза кукловодът и двете му очи отново се спогледаха. — Не бих се доверил на създание, способно да разбира глупости.
— Какво успя да научиш за растенията на пръстеновия свят?
— Много наподобяват земните, както вече ти казах. Някои видове обаче изглеждат по-специализирани, отколкото би могло да се предполага.
— Искаш да кажеш, по-еволюирали?
— Може би. Освен това, един специализиран вид по-лесно се нагажда към околната среда. Важното е, че както растенията, така и насекомите, приличат на земните в достатъчна степен, за да не могат да бъдат опасни за нас.
— И обратно, ние да сме опасни за тях.
— А, да. Открих няколко вида, които бих консумирал. Други ще се окажат подходящи за твоя стомах. Ще трябва обаче да ги анализираш индивидуално, за да разбереш дали не съдържат отрови и дали ти харесват на вкус. Що се отнася специално до растенията, можеш без каквито и да е опасения да заредиш кухнята на велосипеда си с което и да е от тях.
— Значи, няма да умрем от глад.
— Тази придобивка едва ли ще компенсира опасностите, произтичащи за нас от подобно сходство. Дразня се от мисълта, че нашите учени не съобразиха да натоварят на борда на „Лъжецът“ една примамка за звездни семена. Ако бяха направили това, цялата тази шетня щеше да бъде напълно излишна.
— Примамка за звездни семена?
— Съвсем прост уред, изобретен преди няколко хилядолетия. Възбужда местното слънце по такъв начин, че то започва да излъчва електромагнитни сигнали, които привличат звездните семена. Ако имахме под ръка такова устройство, можеше да привлечем звездни семена към тукашното слънце и след това да съобщим проблема си на който и да е кораб на Аутсайдерите, минаващ наблизо.
— Звездните семена обаче пътуват много по-бавно от светлината. Щяха да стигнат тук след години.
— Помисли, Луис! Колкото и дълго да ни се наложеше да чакаме, нямаше да излизаме извън защитния корпус на кораба!
— Ти на това живот ли му казваш? — попита Луис погледна кзинта.
Втренчи взор в кзинта. Кръстоса поглед с кзинта.
Говорещия с животни бе застанал на известно разстояние от него и се усмихваше като чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата“. Погледът му се срещна с този на Луис, след което той с внезапно движение скочи и изчезна в храсталака.