Луис успя само да осъзнае, че се е случило нещо важно. Какво обаче? И защо? Сви рамене.
Тила продължаваше да седи в креслото си в позата на все още летящ човек. Луис си спомни, че няколко пъти през дългия си живот бе хипнотизиран от един терапевт. Беше приел терапията като театър. Почувствал се бе облекчен от пълното отсъствие на отговорност, макар през цялото време да съзнаваше, че играе някаква игра с хипнотизатора. Знаеше, че може да се освободи от въздействието му когато си поиска. Нито веднъж обаче не го бе поискал.
Очите на Тила внезапно се изпълниха с разум.
— Луис, как кацнахме?
— По най-обичайния начин.
— Помогни ми да сляза! — тя протегна ръце като дете, покатерило се върху стена. Луис я хвана за кръста и я повдигна. Допирът с нея предизвика тръпка по гърба му и приятна топлина в слабините. Не свали ръце от кръста й след като й помогна да слезе.
— Последното, което си спомням, е че бяхме на височина една миля във въздуха.
— Отсега нататък не гледай повече хоризонта.
— Какво съм направила? Да не би да съм заспала на кормилото? — Тя се засмя и отметна глава така, че косата й се превърна в голям, мек, черен облак. — Да не съм те уплашила? Извини ме, Луис, ако се е получило така. Къде е Говорителя?
— Отиде да лови зайци — отвърна Луис — Какво ще кажеш и ние малко да се поупражним, след като сега имаме възможност?
— Искаш ли да се поразходим в гората?
— Добра идея — отвърна той и от погледа й разбра, че бе прочела неговите мисли. Протегна ръка и взе едно одеяло от багажника на велосипеда. — Готов съм.
— Вие ме удивлявате — каза Несус. — Не познавам друг разумен вид, който да се съвкупява така често. Хайде, вървете. И внимавайте къде сядате. Не забравяйте, че сме обкръжени от непознати форми на живот.
— Известно ли ти е — каза Луис, — че едно време гол е било равнозначно на незащитен?
Каза това, защото бе останал с чувството, че заедно с дрехите съблича и сигурността си. Пръстеновият свят имаше функционираща биосфера, без съмнение наситена с насекоми, бактерии и зъбати създания, хранещи се с протоплазмена тъкан.
— Не ми беше известно — отвърна Тила. Бе се излегнала гола върху одеялото и протягаше ръце към обедното слънце. — Чувствам се добре. Знаеш ли, че досега никога не те бях виждала гол на дневна светлина?
— И аз. Ще отбележа, че изглеждаш отлично. Чакай да ти покажа нещо — той вдигна ръка към безкосмената си гръд. — Тандж да го вземе…
— Нищо не виждам.
— Не виждаш, защото го няма. Това му е лошото на възстановителя, не оставя спомени. Всички белези изчезват, а сетне… — Прекара една въображаема линия през гърдите си, но под върха на пръста му не се появи никаква следа.
— Преди време един хищник от Гъмиджи отпра цяла ивица от мен, четири инча широка и половин дълбока. От рамото до пъпа. Сигурно след това щеше да ме разкъса на части. За мой късмет, реши първо да изяде тази част от мен, която вече бе откъснал. Навярно се е оказала смъртна отрова за него, защото се сви на кълбо, изпищя и умря. Сега обаче нищо не се вижда, няма никакъв белег…
— Клетият Луис! И по мен няма да видиш белези.
— Ти си друго, ти си статистическа аномалия. Освен това си само на двадесет години.
— Така ли?
— Х-м… много си гладка.
— Имаш ли други изличени спомени?
След малко Луис легна по гръб. Тила разтвори бедра и го възседна, нанизвайки се на него. Погледнаха се в очите още веднъж, преди да започнат да се движат.
В сиянието на оргазма жената ти се струва ангелоподобно същество…
…някакво животинче с размерите на заяк изскочи от храсталаците, тупна върху гърдите на Луис и продължи пътя си. След миг се появи и Говорещия с животни.
— Извинете ме! — извика кзинтът и изчезна, душейки следата.
Когато се върнаха при велосипедите, забелязаха, че козината около устата на Говорещия с животни бе почервеняла.
— За пръв път през живота си — каза той с тихо доволство — сам улових храната си, като използвах единствено собствените си зъби и нокти.
За всеки случай обаче кзинтът послуша съвета на Несус и взе широкоспектърно хапче против алергия.
— Време е да поговорим за туземците — каза Несус.
Тила бе изненадана:
— Туземци?
Луис й обясни.
— Но защо тогава сме избягали? Нима са били в състояние да ни сторят зло? Наистина ли бяха човешки същества?
Луис отговори само на последния въпрос, защото именно той го бе смутил.
— Не вярвам да са човеци. Какво биха могли да правят човешки същества толкова далеч от собственото им пространство?