Сгради, които отвисоко изглеждаха непокътнати, при доближаването се оказваха развалини. Всичко бе засегнато от разрухата. Енергийната авария и последвалите я катастрофи навярно се бяха случили преди няколко поколения. След това бяха добавили своето вандализмът, дъждът, всички видове корозия, причинявана от микроорганизми, окисляването на металите и… още нещо. Нещо, което бе станало и на Земята в доисторическите времена, и после бе отворило доста работа на археолозите.
Обитателите на града не го бяха възстановили след катастрофата. Не се бяха преселили другаде. Бяха останали да живеят сред развалините.
И сметта, произведена от тях, се бе натрупала наоколо им.
Смет. Празни кутии. Прах, носен от вятъра. Негодни хранителни отпадъци, кокали и отломки, сравними с увехнали листа от моркови или царевични кочани. Счупени и негодни сечива. Всичко това се натрупваше, когато хората бяха твърде лениви или твърде преуморени, за да изхвърлят сметта. Тя се събираше, после частите й се разпадаха и сливаха в едно цяло, купчината се слягаше под собствената си тежест и накрая се утъпкваше от човешките крака. Година след година, поколение след поколение.
Първоначалният вход на кулата вече бе заринат, тъй като равнището на улицата се бе издигнало дотам. Докато велосипедите кацаха върху добре отъпкана смет, десет фута над онова, което някога е било паркинг за големи наземни превозни средства, пет местни хуманоиди, изпълнени с достойнство, излязоха от втория етаж на сградата и образуваха нещо като процесия.
Прозорецът, от който те излязоха, бе двоен, достатъчно голям и подходящ за такава церемония. Первазът му бе украсен с трийсет — четирийсет човекообразни черепа. Луис не можа да установи дали подреждането им е подчинено на някаква символика.
Петимата се отправиха към велосипедите. Имаха приблизително човешки вид, но не напълно. Определено не принадлежаха на нито една от известните земни раси.
И петимата бяха шест или повече инча по-ниски от Луис Ву. Там, където можеше да се съзре, кожата им бе светла, почти призрачнобяла, силно контрастираща дори с нордическата кожа на Тила, да не говорим за тъмния жълтокафяв тен на Луис Ву. И петимата вървяха с ръце, скръстени по еднакъв начин. Имаха къси туловища и дълги крака. Пръстите на ръцете им бяха необикновено дълги и изящни, така че от всеки един сигурно щеше да стане чудесен хирург в дните, когато операциите все още се вършеха от хора.
Косата им бе дори по-странна от пръстите. И петимата сановници имаха коса с пепеляворус цвят. Тя, както и брадите им беше сресана, но неподстригана. Окосмяването закриваше изцяло лицата им с изключение на очите.
Излишно е да се добавя, че всичките изглеждаха еднакви.
— Колко са космати! — прошепна Тила.
— Не слизайте от велосипедите — заповяда тихо Говорещия с животни. — Почакайте да се доближат до нас и едва тогава тръгнете. Надявам се всички да сте си поставили комуникационните дискове.
Луис бе прикрепил своя на лявата си китка. Дисковете бяха свързани с автопилота на „Лъжецът“. Трябваше да са в състояние да работят, дори и от такова разстояние. А от автопилота се очакваше да е способен да превежда от който и да е нов език.
Ефективността на уредите обаче можеше да се провери само чрез задействането им. Пък и всичките тези черепи…
На бившия паркинг бяха започнали да се събират и други туземци и около пришълците се образува кръг.
Повечето тълпи в такива случаи излъчват шум, предизвикан от смесицата на изказвани догадки, предположения и несъгласия. Тази бе неестествено тиха. Може би присъствието на публика накара най-сетне сановниците да се решат. Насочиха се към Луис Ву. Петимата всъщност не си приличаха. Различаваха се по височина. Всичките бяха слаби, но единият почти нямаше мускули и приличаше на скелет. Четирима бяха облечени в безформени и почти избелели кафяви наметала. Наметалото на петия имаше същата кройка — може би бяха изрязани от едни и същи одеяла — но цветът му бе бледорозов.
Проговори най-мършавият. Опакото на ръката му бе украсено от татуирана синя птица.
Луис се приготви за отговор.
Татуираният произнесе кратка реч. Това бе хубаво. Автопилотът трябваше да погълне известно количество словесна информация, преди да започне превода.
Луис отвърна на словото му.
Татуираният отново започна да говори. Четиримата му другари достолепно мълчаха. Колкото и странно да бе това, публиката също мълчеше.
Междувременно дисковете се запълваха с думи и изрази.
Едва по-късно Луис съобрази, че е трябвало да приеме безмълвието на туземците като предупредителен знак, че е допуснал достолепната им стойка да го заблуди. Широкият кръг, образуван от тълпата, бе неподвижен. Неподвижни бяха и четиримата космати мъже в наметала. А петият — с татуираната ръка — продължаваше да говори.