— Ако не кацаме обаче — продължи той замислено, — няма да научим почти нищо. Всички искаме да се измъкнем от тази огромна играчка и за това ще ни трябва помощта на туземците. Така или иначе, ще се наложи някой да вземе на буксир „Лъжецът“ и да го придвижи на четиристотин хиляди мили разстояние.
— Говори по същество, Луис. Ще ми се да се разкърша.
— Когато стигнем до стената, ще поискаме да научим за обитателите на пръстеновия свят много повече от това, което знаем сега.
— Без съмнение.
— Тогава, защо да не играем ролята на богове?
Говорещия с животни се поколеба.
— Сериозно ли го предлагаш?
— Да. Спокойно могат да ни вземат за конструктори на пръстеновия свят. Не притежаваме тяхното могъщество, но и това, което ни е по силите, очевидно изглежда божествено в очите на туземците. Ти би могъл да играеш ролята на бог…
— Благодаря ти.
— …а Тила и аз ще бъдем жреци. Несус ще се превъплъти без особени усилия в ролята на пленения демон.
Ноктите на кзинта се оголиха.
— Несус не е при нас и няма да бъде при нас.
— Точно там е работата. Несус…
— Това решение не подлежи на обсъждане, Луис.
— Жалко, чудесно би се справил с тази роля.
— В такъв случай, отпиши я.
Луис все още не беше наясно с оголването на ноктите на кзинта. Рефлекторно ли е, или вследствие на волево усилие? Така или иначе, подаваха се. Ако този разговор се бе водил по интеркома, Говорителя досега вероятно щеше да го е изключил.
Именно затова Луис бе настоял да кацнат.
— Опитай се да оцениш интелектуалната красота на това превъплъщение. От човешка гледна точка ти би бил страшно внушителен. Разбира се, трябва да приемеш думите ми на доверие.
— За какво ни е Несус?
— Заради таспа. За да можем да награждаваме и наказваме. Наказанието оставям на теб: ще разкъсваш неверниците на парчета и ще ги изяждаш. А за награда ще използваме таспа на кукловода.
— Не можем ли да се оправим и без таспа?
— Та това ще бъде прекрасен начин да се възнаграждават верующите! Помисли си, ще получат удар от чисто блаженство право в мозъка. Без странични ефекти. Без махмурлук. За таспа казват, че причинява по-приятни усещания от секса.
— Не мога да приема етиката на такова поведение, даже и когато става дума за човеци. Не бих искал да се превръщат в таспомани. По-милостиво е направо да ги убия — каза кзинтът. — Освен това, таспът на кукловода може да въздейства само върху кзинтски мозъци не и върху човешки.
— Струва ми се, че не си прав.
— Луис, знам, че този тасп е настроен за въздействие върху кзинтски мозъчни структури. Почувствах го. В едно си точен: усещането може да се сравни само с религиозен екстаз. Дяволско изживяване.
— Не знаем дали таспът не въздейства и върху човешкия мозък. Според мен, да! Познавам Несус. Или може да въздейства и на двама ни, или има два таспа. Аз нямаше да съм тук, ако той не умееше по някакъв начин да контролира човешките същества.
— Това са само догадки.
— Не е ли по-добре да го извикаме и да го попитаме дали е така?
— Не.
— Че какво лошо има?
— Просто не виждам смисъл.
— Забравих, че не изпитваш никакво любопитство — каза Луис. Наистина, маймуноподобното любопитство не бе силно изявено при повечето разумни раси.
— Ти май на това разчиташе, а, Луис? Опита се по този начин да въздействаш върху решението ми. Нека кукловодът сам да намери пътя към стената. И пак така сам да пътува.
Преди Луис да отговори, кзинтът се извърна и се скри в гората. По този начин прекрати спора не по-малко успешно, отколкото чрез изключване на интеркома. Тила Браун мразеше целия свят. В пристъп на самосъжаление, тя хълцаше жаловито и нещастно. Бе открила чудесно място за оплакване на съдбата си.
Най-вече — благодарение на тъмнозеления цвят. Растителността около нея се сгъстяваше в горната си част и не пропускаше прякото преминаване на слънчеви лъчи. В основата си тя бе разредена и улесняваше желаещите да се разходят из нея. Един донякъде мрачен рай за любителите на природата.
Плоски и вертикално разположени скалисти стени, постоянно овлажнявани от водопад, обграждаха дълбок вир с прозрачна вода. Тила бе във вира. Падащата течност почти напълно заглушаваше хленча й, но затова пък каменните стени действаха като усилвател. Цялата майка природа плачеше заедно с Тила.
Тя не бе забелязала Луис Ву.
В този чужд свят дори Тила не се бе осмелила да броди без комплекта си за оказване на първа помощ. Той представляваше малка плоска кутия, прикрепена на пояса и непрестанно излъчваща сигнал, по който при необходимост да бъде открито местонахождението на притежателя му. Луис, ориентирал се по сигнала, се бе оказал при дрехите на Тила, безразборно нахвърляни върху плоска гранитна скала до брега на вира.