— За да разбера света, не са ми нужни обясненията на кукловод — каза кзинтът. — Достатъчни ми са собствените очи, нос и уши.
— По това може да се поспори. Но така или иначе „Далечният изстрел“ е необходим и на вас. От техниката, монтирана на този кораб, се нуждаем всички.
— Говориш за изгода. Недостоен мотив.
— Тандж да го вземе, не си прав! От „Далечният изстрел“ се нуждае цялата човешка раса. А и цялата кзинтска.
— Игра на думи. Макар изгодата да не е само за теб, пак в крайна сметка продаваш честта си заради нея.
— Честта ми не е застрашена — отвърна хладно Луис.
— Аз мисля, че е — каза Говорещия с животни и изключи интеркома.
— Тази малка ръчка е много удобна — отбеляза Тила лукаво. — Знаех си, че ще я използва.
— И аз знаех. Трудно е да го убедиш в нещо.
Отвъд планините се простираше безкраен килим от пухести облаци, посивяващи в посока към невидимия хоризонт. Велосипедите летяха над този килим и под светлосиньото небе, в което дъгата бе едва забележим контур.
Планините останаха зад тях. Луис изпита бегло съжаление за горския вир и водопада. Повече нямаше да ги види.
След малко забеляза, че са следвани от буреносни облаци, движещи се зад тях. Чуха се три гръмотевици. Само едно нарушаваше монотонността на безкрайния хоризонт пред очите им. Луис реши, че е планина или средоточие на други буреносни облаци, огромно и далечно. Имаше размерите на главата на карфица, държана в протегната пред лицето ръка. Говорителя наруши мълчанието.
— Пробив в облачната покривка, Луис. Напред и в посока на въртенето.
Краищата на отвора в покривката сияеха много ярко. Дали не летяха над материала, от който бе изградена основата на пръстена?
— Виждаш ли колко е силна светлината? Голяма част от нея се отразява от повърхността. Искам да я огледам по-отблизо.
— Добре — каза Луис.
Видя как люспата — велосипедът на Говорителя — рязко изви в посока на въртенето. При скорост, два пъти надвишаваща звуковата, кзинтът едва ли щеше да види много.
А той самият? Какво да наблюдава? Люспата или малкото оранжево котешко лице на екрана? Едното бе реално, другото — прекалено дребно. И двете предлагаха информация, но от различно естество.
По начало нито един от вариантите нямаше да го удовлетвори. Затова реши да наблюдава и двата образа.
Видя, че Говорителя се оказа в отвора…
Интеркомът усили внезапния писък на кзинта. Сребърната люспа изведнъж бе станала по-светла, а лицето на Говорителя — обляно от бяла светлина. Очите му бяха плътно стиснати, а от отворената му уста излизаше вой.
Образът стана по-неясен. Говорителя бе прекосил отвора. Закриваше лицето си с ръка. Козината му бе почерняла и димеше.
В облака под велосипеда на кзинта се появи светло петно, сякаш някой го следеше отдолу с фенерче.
— Говорителю! — извика Тила. — Можеш ли да виждаш?
Говорещия с животни я чу и свали ръката си. Оранжевата козина около очите му бе незасегната. Навсякъде другаде тя имаше чернопепеляв цвят. Кзинтът отвори очи, затвори ги и отново ги отвори.
— Сляп съм — каза той.
— Разбирам, но можеш ли да виждаш?
Разтревожен за него, Луис не схвана абсурдността на този въпрос. Ала нещо в тона, с който той бе зададен, привлече вниманието му. Тила сякаш загатваше, че Говорителя бе дал погрешен отговор и трябваше да му се предостави възможност да каже истината. Не разполагаха обаче с много време.
— Говорителю! — извика Луис. — Включи велосипеда си към моя. Трябва да се скрием някъде.
Ръцете на Говорещия с животни зашариха по таблото.
— Готово — каза той след малко. — За какво скриване говориш?
— Мисля да се върнем към планините.
— Не, Луис, ще загубим много време. Знам какво ме нападна. Ако съм прав, можем да се чувстваме в безопасност, докато има облаци.
— Така ли?
— Ще трябва да провериш.
— Най-напред ще ти окажем първа помощ.
— Не, първо трябва да намерим сигурно място за кацане. Трябва да се приземиш там, където облаците са най-гъсти.
Под облаците не беше тъмно. Пробиваха ги лъчи, достатъчни, за да осветят наоколо.
Повърхността тук бе леко хълмиста равнина, покрита с почва и растителност. Материалът на основата не прозираше никъде.
Луис снижи още велосипеда си и зърна неприятно проблясване, от което започна да мига.
Почвата до самия хоризонт бе осеяна с един-единствен растителен вид. Всяко растение имаше само по едно цвете и това цвете се обръщаше към снижаващия се Луис Ву. Всички цветя направиха това. Огромна публика, мълчалива и очакваща.
Луис приземи велосипеда и се доближи до едно от тях.