Имаше яко, зелено, еднофутово стебло. Чашката му беше с размерите на лицето на възрастен човек. В задната си част бе грапаво, сякаш осеяно с вени или жилки. Лицевата му част обаче представляваше гладко вдлъбнато огледало. В центъра й стърчеше късо стебълце с тъмнозелена луковица.
Всички цветя го наблюдаваха и той бе облян в отразената от тях светлина. Знаеше, че се опитват да го убият, и затова се чувстваше неспокоен. Облаците обаче го защищаваха.
— Прав беше — каза той в интеркома. — Това са слънчогледи от Слейвър. Ако не бяха облаците, щяхме да сме мъртви веднага след прекосяването на планините.
— Има ли къде да се скрием от тях? Пещера или нещо от този род?
— Мисля, че не. Повърхността е прекалено равна. Те не могат да фокусират точно лъчите си, но все пак ме осветяват доста силно.
В разговора се включи Тила.
— За бога, какво правите вие двамата? Луис, трябва да кацнем! Говорителя изпитва болка!
— Вярно е, Луис. Наистина ме боли.
— В такъв случай, предлагам да рискуваме. Кацайте и двамата. Да се надяваме, че облачната покривка няма да се разсее.
— Добре.
Образът на Тила се задвижи на екрана.
Луис прекара минута или две сред цветята. Всичко бе точно така, както той предполагаше. В царството на слънчогледите не бе оцеляло нито едно живо същество. Нямаше и по-малки растения. Нищо не летеше. Нищо не шаваше под пепелявата почва. Върху самите стебла не личаха никакви следи от гъби, паразити или болести. Разболееше ли се някое от цветята, другите сами го унищожаваха.
Цветът на слънчогледа бе ужасно оръжие. По начало служеше за фокусиране на светлината върху зелената фотосинтезираща луковица, разположена в центъра му. Можеше обаче да я насочва и по такъв начин, че да убие всякакво растителноядно животно или насекомо.
Слънчогледите изпепеляваха всичките си врагове, а врагове им бяха всички живи същества. Изпепеляваха ги, за да ги превърнат в тор.
„Как обаче са дошли тук?“ — зачуди се Луис. Слънчогледите не можеха да съжителстват с по-малко екзотични от тях растителни видове. Бяха прекалено могъщи. Изключено бе да са се появили сами върху пръстеновия свят.
Навярно конструкторите на този свят бяха обиколили всички близки звездни системи, за да си набавят оттам полезни и декоративни растения. Нищо чудно да бяха посетили и Силвърайз, в частта на космоса, контролирана от човечеството. И да бяха решили, че слънчогледите са декоративни растения.
„Трябвало е обаче да ги оградят, дявол да го вземе! Дори идиот би се сетил за това“ — каза си Луис. Ако им бяха поставили ограда от материала, от който бе направена основата на пръстена, нямаше как да се измъкнат оттам.
„Но не са успели. Някое от семената се е промъкнало и полека-лека те са завладели местността“. Луис потрепери. Навярно това бе причината за светлото петно, което преди известно време бяха забелязали пред тях. Докъдето стигаше погледът му, се простираха само слънчогледи.
След време, ако някой или нещо не ги спреше, щяха да завладеят целия пръстенов свят.
Това обаче нямаше да стане скоро. Пръстеновият свят бе просторен. Твърде просторен за каквото и да било.
Глава петнадесета
ЗАМЪКЪТ НА МЕЧТИТЕ
Луис почти не забеляза, че до неговия велосипед се приземиха още два. Мислите му бяха прекъснати от излайването на кзинта.
— Луис, вземи от велосипеда ми дезинтегратора и изкопай укритие за всички ни. Тила, ела да ме превържеш.
— Укритие ли?
— Да, ще трябва да се заврем в земята като животни и да изчакаме настъпването на нощта.
— Разбрах те — каза Луис. Стори му се странно, че Говорителя въпреки раните си се бе сетил да предвиди това. Очевидно, не можеха да разчитат само на облачната покривка. За да бъдат в състояние да убиват, слънчогледите се нуждаеха единствено от източник на светлина. Нощно време обаче…
Докато търсеше изкопния инструмент, Луис се стремеше да не гледа към кзинта. Беше го видял веднъж и това му стигаше. Кожата върху по-голямата част от тялото му беше изгорена до овъгляване. От мазната пепел, която доскоро е била козина, струяха секреции. Имаше и рани, през които прозираше червена плът. Миризмата на изгорена козина бе силна и отблъскваща.
Луис откри подобния на двуцевка дезинтегратор и мрачно се намръщи при вида на оръжието, поставено до него. Ако Говорителя бе предложил да унищожат слънчогледите с помощта на лазерните фенерчета, той, както бе ядосан, сигурно щеше да се съгласи.
Взе оръжието и бързо се отдалечи, чувствайки се неловко от слабостта си. Усещаше болката от изгарянията на кзинта като своя. Тила, която не разбираше какво е това болка, щеше да помогне на Говорителя по-добре от него.