Все още сънен, реши, че това е светулка, уловена от силовото поле, или нещо още по-глупаво. Светлинката обаче продължи да мъждука и след като той разтри очите си.
Натисна копчето на интеркома, за да говори е кзинта.
Светлинката приближаваше. На фона на нощния мрак тя приличаше на късче отразено слънце.
Не можеше да е слънчоглед, нали беше нощ.
Можеше да е отблясък от нечий дом, помисли си Луис, но откъде един туземец щеше да намери енергия за осветление? Пък и къщата просто би преминала покрай тях, без да я забележат. Със скоростта им можеше да се пресече целият североамерикански континент за два часа и половина.
Луис изключи велосипеда си от звеното и се ухили. Флотилията, която по настояване на Говорителя бе поставена под негово командване, сега наброяваше само два велосипеда. Насочи се към велосипеда на кзинта.
В слабата светлина на дъгата прозираха паяжините, образуващи силовото поле на велосипеда на Говорещия с животни. Виждаше се и силуетът му, сякаш обвит в евклидова паяжина. Луис вече бе в опасна близост до него, когато включи и после изключи фенерчето си. На светлината му видя как кзинтът трепна. Внимателно зае позиция между Говорителя и светлинката и отново подаде сигнал с фенерчето. Кзинтът включи интеркома.
— Да, Луис, виждам. Нещо светло преминава покрай нас.
— Тогава нека го огледаме.
— Правилно — каза кзинтът и се насочи към светещата точка.
Обиколиха я няколко пъти в мрака, подобно на любопитни рибки, кръжащи около потъваща бирена бутилка. Светлинката се оказа десететажен замък, плаващ на хиляда фута над повърхността и осветен като командното табло на древен ракетен кораб.
Един-единствен огромен декоративен прозорец с такава форма, че обхващаше едновременно стените и тавана, разкриваше помещение с размерите на оперна зала. Лабиринт от маси, подредени за вечеря, обкръжаваше издигната част от пода. Над масите имаше около петдесет фута празно пространство, в което единственият предмет бе модернистична скулптура от преплетена тел.
Ето още една изненада, поднесена от пръстеновия свят! На Земята се смяташе за закононарушение да караш каквото и да е превозно средство без автопилот.
Една въздушна кола можеше да убие някого, където и да паднеше. Тук, след хиляди мили пустош, се виждаха сгради, висящи над градове, и стаи за гости, високи петдесет фута.
Под замъка имаше град. Беше тъмен. Кзинтът се завъртя над него като пикиращ ястреб и го огледа на светлината на дъгата. След това докладва, че градът много му прилича на Зигнамукликлик.
— Можем да го разгледаме и през деня — каза той. — Според мен, замъкът е по-важен. Вероятно е останал недокоснат след гибелта на тази цивилизация.
— Сигурно има собствен източник на енергия — предположи Луис.
Защо ли? Сградите в Зигнамукликлик нямаха такива източници.
Тила насочи велосипеда си право под замъка. Очите й се уголемиха от удивление, което не остана незабелязано за другите, включени в интеркома.
— Луис! Говорителю! Елате да видите!
Последваха я, без много да се замислят. Луис изстина, когато изведнъж осъзна размерите на масата, надвиснала над главата му.
Цялата долна част на замъка се оказа ъгловата и осеяна с прозорци. Той явно нямаше как да бъде приземен. Кой го бе създал такъв? Всичко бе бетон и метал с асиметрична форма. Какво, тандж да го вземе, го държеше във въздуха? Луис усети присвиване в стомаха си, но отиде редом до Тила под реещата се в пространството маса с тежестта на средноголям пътнически звездолет.
Тила бе открила нещо чудесно: висящ плувен басейн с формата на вана, силно осветен. Стъклените му стени и дъното граничеха с мрака, с изключение на една от стените, гледаща към нещо като бар или хол, или кой знае какво. Трудно беше да се определи през две прозрачни повърхности.
Басейнът бе пресъхнал. На дъното му се виждаше един-единствен голям скелет, наподобяващ този на бандерснач.
— Големи домашни животни са имали — каза Луис.
— Това не е ли бандерснач от Джинкс? — обади се Тила. — Вуйчо ми беше ловец. Бе обзавел стаята си за показ на трофеи в скелета на бандерснач.
— Бандерсначи е имало на много светове. Слейвърите са ги отглеждали за храна. Не бих се учудил, ако тези животни са пръснати из цялата галактика. Защо обаче е трябвало стопаните на пръстеновия свят да ги докарват тук?
— За красота — побърза да отговори Тила.
— Ти шегуваш ли се?
Бандерсначът приличаше на кръстоска между гъсеничен трактор и Моби Дик.
„А защо пък не?“ — помисли си Луис. Защо да не се допусне, че създателите на този изкуствен свят бяха пребродили десет или сто звездни системи, за да открият с какво да го заселят. Предполагаше се, че са имали синтезни двигатели. Можеше да се предположи също така, че всички живи твари да пръстеновия свят са докарани от другаде. Слънчогледи, бандерсначи. Какво още?