„Нека забравим всичко това — продължи той хода на мислите си — и се насочим направо към ръба на пръстена, за да достигнем стената.“ Досега бяха изминали разстояние, шест пъти по-голямо от обиколката на Земята. Боже мой, колко неща имаше тук за откриване!
Извънземен живот. (Поне до момента — безобиден.)
Слънчогледи. (Говорещия с животни, обвит в гореща светлина и ревящ в интеркома).
Летящи градове. (Които падаха с катастрофални последици).
Бандерсначи. (Умни и опасни. И тук щяха да са същите).
А смъртта? Смъртта навсякъде си приличаше.
Отново обиколиха замъка, търсейки отвори. Прозорци имаше много и с най-разнообразни форми: правоъгълни, осмоъгълни, наподобяващи мехурчета и с дебели прозрачни плоскости на долната част. Всичките обаче бяха затворени. Откриха и стоянка за кацане на летателни апарати с формата на голяма врата, съчетана със средновековен подвижен мост. Както му беше редът, подвижният мост бе прибран и закриваше вратата. Видяха и двестафутова спиралообразна стълба, прикрепена към долната част на замъка. Долният й край висеше разкъсан във въздуха. На горния имаше заключена врата.
— По дяволите! Ей сега ще разбия един прозорец с велосипеда си! — каза Тила.
— Стой! — извика Луис, повярвал, че може и да го направи. — Говорителю, използвай дезинтегратора! Открий начин да влезем.
На светлината на големия прозорец кзинтът започна да се прицелва с изкопния инструмент.
Луис знаеше как функционира дезинтеграторът. Предметите, оказали се в обсега на неговия лъч, изведнъж придобиваха положителен заряд, достатъчно силен, за да ги разруши. Кукловодите бяха добавили към него втори успореден лъч, който да подтиска заряда на протоните. Луис не го бе използвал при изкопаването на окопа в слънчогледовото поле и се надяваше, че и сега това няма да е необходимо.
Можеше да се досети, обаче, че кзинтът щеше да го използва.
Върху повърхността на големия осмоъгълен прозорец две точки, разположени на няколко инча една от друга изведнъж получиха противоположни заряди.
Мълнията бе ослепителна. Очите на Луис се просълзиха от болка. Гръмотевицата, придружила светлината, проникна дори през защитното поле. В необичай-ната тишина, която последва изстрела, Луис усети как малки бодливи частици започнаха да покриват неговите ръце, шия и рамене. Не си отвори очите.
— Значи, все пак го изпробва!
— Много добре работи. Ще ни свърши работа.
— Честит рожден ден. Не насочвай пушката към татко, защото татко много ще се сърди.
— Не се занасяй, Луис.
Луис вече бе отворил очи и видя милиони малки стъклени частици върху себе си и велосипеда. Силовото поле навярно ги бе задържало, преди да им позволи да завалят върху хоризонталната повърхност.
Тила вече бе влязла в огромната зала. Другите я последваха.
Луис се събуди постепенно, чувствайки се великолепно. Беше легнал върху ръката си, върху мека повърхност. Ръката му естествено бе изтръпнала.
Обърна се и отвори очи.
Намираше се в легло, а над него бе надвиснал висок таван с бял цвят. Оказа се, че предметът, който притискаше ребрата му, е кракът на Тила.
Точно така. Бяха открили леглото миналата вечер, голямо колкото миниигрище за голф. Разположено в огромна спалня на най-долния етаж на необикновения замък.
Дотогава бяха открили доста други чудеса.
Замъкът наистина бе замък, а не, да речем, луксозен хотел. Банкетната зала с петдесетфутовия прозорец сама по себе си предизвикваше удивление. Масите обграждаха една централна с пръстеновидна форма, разположена върху подиум. В центъра на пръстеновидната маса се намираше изящен стол с висока облегалка и размерите на трон. Тила, експериментирайки, откри начин как да извиси трона по средата между пода и тавана, както и усилвател, способен да придаде на гласа на седящия в него силата на гръмотевица. Тронът можеше да се завърта около оста си и когато правеше това, се въртеше и модернистичната скулптура над него. Скулптурата, образувана от преплетени жици, бе много лека и почти не заемаше пространство. Тила реши, че е абстрактна, преди да я види в движение. Едва тогава разбра, че тя очевидно представлява портрет. Скулптура на главата на изцяло лишен от косми мъж.
Дали беше туземец, член на общност, бръснеща лицата и главите си? Или принадлежеше на друга раса, намираща се далеч от тукашната извивка на пръстена. Навярно никога нямаше да узнаят това. Лицето обаче определено бе човешко: красиво и с волеви черти, лице на човек, свикнал да заповядва.