Луис огледа внимателно лицето, за да го запомни. Отговорностите бяха го осеяли с бръчки около очите и устата и ваятелят по някакъв начин бе успял да ги втъче в портрета.
Замъкът очевидно бе средище на някаква власт. Всичко говореше за това: тронът, банкетната зала, уникалните прозорци, самата сграда със самостоятелното й енергийно захранване. За Луис обаче най-важното откритие беше лицето.
След това обиколиха навсякъде и попаднаха на прекрасно проектирани и изящно украсени стълби. Бяха обаче неподвижни. Нямаше ескалатори, анансьори или движещи се пътеки. Не можеше да се каже и дали самите стълби са в състояние да се движат.
Затова малката експедиция бе вървяла отгоре надолу — слизането е по-лесно от качването. В основата на замъка бяха открили спалнята.
След безкрайни нощи сън върху седалките и любене където се окажат при поредното кацане, Тила и Луис Ву приеха леглото като непреодолимо изкушение. Затова и бяха оставили Говорителя да продължава да разузнава сам.
Сега не знаеха какво е открил.
Луис се надигна на лакът. Изтръпналата му ръка бе започнала да оживява. „В спалните плоскости такова нещо не се случва — помисли си — но нали в края на краищата все пак е легло.“
Една от прозрачните стъклени стени на спалнята гледаше към пресъхналия басейн. Обрамчен от стените и от също така стъклен под, към него бе отправил празните си очни кухини, разположени в лъжицообразна глава, белият скелет на бандерснач от Фрум.
От отсрещната стена, също прозрачна, се виждаше панорама на разположения хиляда фута под тях град.
Луис се превъртя три пъти в леглото и седна на края му. Подът бе мек и покрит с тъкан, която на вид и цвят наподобяваше брадата на туземец. Луис отиде до прозореца и погледна навън.
Нещо, подобно на проблясване в триизмерен телевизор, смущаваше зрението му. Луис съзнателно се стремеше да не му обръща внимание, но то продължаваше да го дразни.
Под бялото и безформено небе градът излъчваше всички възможни оттенъци на сивия цвят. Повечето сгради бяха високи, но само няколко от тях рязко се открояваха сред останалите, сякаш можеха с върха си да достигнат основата на плаващия замък. Очевидно, беше имало и други реещи се във въздуха сгради. Луис можа да види в панорамата на града следите и малките кратери там, където хиляди тонове машини се бяха стоварили върху повърхността.
Този замък на мечтите бе разполагал със самостоятелно енергозахранване. И със спалня, достатъчна за една оргия с прилични мащаби. И с огромна прозрачна стена, откъдето някой султан, например, можеше спокойно да наблюдава владенията си и да уподобява своите поданици на мравки.
Нещо привлече вниманието на Луис. Нещо, което трептеше досами прозореца.
Нишка. Част от нея се бе закачила на корниза, а друга продължаваше да се спуска сякаш от самото небе. Груба нишка. Даде си сметка, че именно тя през цялото време е дразнила зрението му.
Без да знае какво точно представлява, Луис я прие за това, което изглеждаше. Лежеше гол по гръб върху рошавия мокет и наблюдаваше как нишката продължава да пада покрай прозореца му. Чувстваше се спокоен и си почиваше, може би за пръв път, след като рентгеновият лазер бе докоснал „Лъжецът“. Нишката изглеждаше безкрайна и падаше, виейки се в сивобялото небе. Бе твърде тънка и затова в някои моменти ставаше невидима. Колко ли беше дълга? А колко ли са на брой снежинките в една виелица? Най-сетне Луис съобрази какво вижда.
— Добре дошла — каза той, но му стана неприятно.
Това бе нишката, свързваща засенчващите плоскости. Беше ги последвала.
Луис изкачи пет етажа, за да закуси.
Естествено, не очакваше кухнята да работи. Бе се запътил към банкетната зала, но вместо това попадна именно в кухнята.
Видът й потвърди предположенията му. За да има владетел, необходими са слуги, а тук очевидно бе действала голяма прислуга. Навярно са били потребни дузини майордоми, всеки един със собствени екипи, за да могат с необходимата бързина да зареждат банкетната зала с ястия, да прибират празните чинии, да изпълняват поръчките…
Имаше съдове, някога съдържали пресни плодове и зеленчуци, които се бяха превърнали във вкаменени люспи и прах. Имаше и хладилник, способен да побере туловищата на множество животни, сега топъл и празен. Също и фризер, който все още работеше. Храната в него може би беше годна за консумация, но Луис не искаше да рискува.
Нямаше консервени кутии.
Кранчетата за вода бяха пресъхнали.
С изключение на фризера, липсваше механизъм, по-сложен от панта на врата. На печките нямаше индикатори на температурата или таймери. Нямаше нищо, наподобяващо тостер. Нямаше шишенца с подправки.