След това забеляза нещо по върховете им.
Макар да наподобяваше само линия от сребристи точици, той разбра какво представлява то.
— Линеен ускорител ли е?
— Да — отвърна кзинтът. — При положение, че нямат пътни кабини, това е единственият възможен начин да се преодоляват разстоянията на пръстеновия свят. Сигурно е бил основната транспортна система тук.
— Разположен е обаче на хиляда мили височина. Асансьори видя ли?
— Открих асансьорни шахти по протежението на цялата стена. Виж там! — сребърната ивица вече се бе превърнала в линия, образувана от малки намотки, разположени далеч една от друга, накацали по планинските върхове. Едва видим тръбопровод започваше в близост до една от намотките, а другият му край се губеше някъде в долната част на атмосферата на пръстеновия свят.
— Електромагнитните намотки са разположени най-гъсто в близост до асансьорите. В останалите места са на милион мили една от друга — каза кзинтът. — Предполагам, че са били необходими само за стартиране, спиране и насочване. Един вагон може да се ускори, да се придвижи по ръба със скорост от 770 мили в секунда и да бъде спрян през другата поредица от намотки в близост до някоя асансьорна шахта. Значи, достатъчни са ти десет дни, за да достигнеш която и да е точка от пръстена.
— Съвсем нормално е. Необходими са цели два месеца, за да достигнеш Силвърайз, най-отдалечения от Земята човешки свят. И четири пъти повече време, за да пресечеш известното пространство от единия до другия край.
— Вярно е. А обитаемата част от пръстеновия свят е по-голяма от известното пространство.
„Хората са мислели с перспектива, когато са строили това нещо“ — рече си Луис.
— Забеляза ли някаква активност? — попита той. — Някой да е използвал линейния ускорител?
— Въпросът ти е безсмислен. Нека ти покажа още нещо.
Панорамата се отмести встрани и сетне бавно се увеличи. Беше нощ. Тъмни облаци покриваха тъмната земя, а после…
— Това са светлините на град — каза Луис. Гледката бе съвсем неочаквана. — Значи, не всичко е мъртво. Ще можем да получим помощ.
— Не мисля като теб. Май трудно ще я открием.
— Тандж да го вземе!
Замъкът, техният собствен замък, спокойно плуваше над море от светлина. Светещи прозорци, неонови отблясъци, потоци от движещи се лъчи, навярно образувани от транспортни средства… плаващи сгради със странни форми… красота!
— Записи, тандж да го вземе! Гледаме стари записи, а аз си мислех, че всичко е истинско!
В един чудесен миг изглеждаше, че усилията им са приключили щастливо. Осветени и гъмжащи от живот градове, разположени на картата… Оказа се, че образите са много стари, древни дори.
— През нощта и аз си помислих същото. Започнах да подозирам истината, едва след като не успях да открия никъде метеоритната бразда, направена от „Лъжецът“ при кацането му.
Луис, безмълвен, потупа кзинта по розовеещото рамо. По-високо не можа да стигне.
Кзинтът сякаш не забеляза жеста му.
— След като открих замъка, останалото беше по-лесно. Виж! — той бързо премести кадъра и образът на тъмната земя изчезна. Оказаха се над водите на черен океан.
— Схващаш ли? Пътят ни към стената е препречен от един от най-големите солени океани. Няколко пъти по-голям от тези на Кзин или на Земята. Само заливът му е колкото най-големия ни океан.
— Не можем ли да го пресечем?
— Може и да успеем. Но може и да се забавим още повече — кзинтът се пресегна към едно от копчетата.
— Задръж малко! Искам да огледам тези острови по-внимателно.
— Защо, Луис? С храна ли мислиш да се снабдяваме оттам?
— Не… Виж как образуват архипелази, с дълбока вода помежду им. Погледни ей този. А сега погледни картата.
— Не те разбирам.
— Сравни архипелага в залива с това, което виждаш на картата зад себе си. Континентите са малко изкривени от конусообразната проекция… Сега забелязваш ли? Десет свята и десет съзвездия от острови. Не са в мащаб едно към едно, но се обзалагам, че този е голям колкото Австралия. Континентът на глобуса пък не изглежда по-голям от Евразия.
— Що за странности, Луис? Това да не би да е проява на човешкото чувство за хумор?
— Не, не. Освен ако…
— Какво?
— Не бях се замислял за това. Първото поколение е трябвало да се лиши от собствените си светове, но е пожелало да запази нещо от онова, което е изоставило. След три поколения тази начин на мислене вече е изглеждал смешен. Винаги се получава така.
Когато Говорителя се убеди, че Луис е свършил, попита не без известна насмешка: