— Вие, хората, смятате ли, че разбирате кзинтите?
Луис се усмихна и поклати глава.
— Добре — каза Говорителя и смени темата. — През нощта отделих известно време за оглеждането на най-близкия космодрум.
Стояха до миниатюрния пръстенов свят и през правоъгълно прозорче надничаха в миналото.
Това минало бе изпълнено с блестящи постижения. Говорителя бе фокусирал екрана върху космодрума, издаден като широк перваз на ръба на стената. Наблюдаваха как някакъв гигантски цилиндър с плоски краища, излъчващ светлина от повече от хиляда прозорци, бе приземен и прибран като в люлка с помощта на електромагнитното поле. Тези полета имаха пастелни сияния, вероятно за да могат да улесняват визуално опе-раторите на контролния пулт.
— Лентата не е съвсем наред — каза Говорителя. — През нощта я гледах няколко пъти. Оставаш с впечатлението, че пътниците влизат направо в самата стена, сякаш използват нещо подобно на осмоза.
— Да — Луис се чувстваше доста потиснат. Космодрумът бе на огромно разстояние от тях. Това, което вече бяха пропътували, му се видя незначително в сравнение с него.
— Наблюдавах излитането на един кораб. Не използваха линейния ускорител. Явно го правят само при кацания, за изравняване на скоростта на кораба с тази на космодрума. За излитане просто изтикват кораба в космоса.
— Точно така е, както предположи тревопасният, Луис. Помниш ли какво каза? Този свят се движи достатъчно бързо, за да придаде на един кораб необходимата скорост. Ей, слушаш ли ме?
— Извинявай, мислех, че ще се наложи да пропътуваме допълнително седемстотин хиляди мили.
— Можем да направим опит да използваме линейния ускорител на ръба на стената.
— Не ми се вярва да успеем. По всяка вероятност, той не работи. Цивилизацията има тенденция към експанзия, особено ако разполага с транспортна система за целта. А даже да успеем да го накараме да заработи, не се движим в посока към никаква асансьорна шахта.
— Прав си — отвърна кзинтът. — Търсих такава.
Корабът в правоъгълния екран бе кацнал. Летящи камиони свързваха основната му врата с ръкав. Ръкавът се напълни с пътници.
— И какво, ще изменим ли посоката си?
— Не трябва. Космодрумът продължава да е най-добрата възможност за нас.
— Нима?
— Да, тандж да го вземе! Колкото и голям да е, пръстеновият свят е колонизиран. А в един колонизиран свят цивилизацията винаги има за център космодрумите. Това следва от предпоставката, че корабите се завръщат от света на метрополията, носейки новини и технически нововъведения. Нали стигнахме до извода, че обитателите на пръстеновия свят са напуснали родната си планета?
— Корабите обаче ще продължават да се завръщат — каза Луис инатливо. — Ще се завръщат от изоставените светове, откъдето са тръгнали преди столетия. Космически кораби с такава скорост стават жертва на относителността, на разтягането на времето.
— Ти се надяваш да завариш древни космонавти, опитващи се да върнат старите знания на диваците? Може и да си прав — каза Говорителя. — Тази гледка обаче ме уморява, а космодрумът е прекалено далеч. Искаш ли да ти покажа нещо друго на картата?
Една мисъл хрумна на Луис.
— Какво разстояние сме изминали, откакто напуснахме „Лъжецът“?
— Казах ти, че не можах да открия браздата, причинена от кацането ни. Умението ми да гадая не е по-добро от твоето. Знам обаче още колко трябва да пътуваме. От замъка до ръба на пръстена има приблизително двеста хиляди мили.
— Дълъг път… Но не може да не си открил планината.
— Не я открих.
— Говоря за голямата планина. За Божия юмрук. Та ние всъщност кацнахме на склона й.
— Не я открих.
— Това не ми харесва. Говорителю, възможно ли е да сме се отклонили от курса си? Би било редно да откриеш Божия юмрук просто като изчислиш какъв път сме извървели от замъка в посока към звездите.
— Обаче не го открих — каза отново Говорителя. — Искаш ли да видиш още нещо? Има райони, на които не се забелязва каквото и да било. Възможно е това да се дължи на изхабяване на лентите, но не е изключено по този начин да се укриват части от повърхността на пръстеновия свят, които имат секретен характер.
— Би трябвало да отидем там и да проверим как стоят нещата.
Говорителя изведнъж се обърна с лице към двойната врата. Ушите му се разпериха като ветрила. Застана на четири крака и скочи.
Луис премига. Каква можеше да бъде причината за това движение? След това и той чу звука…
Оборудването на замъка, като се има предвид старостта на това съоръжение, бе необичайно тихо. Сега обаче отвъд двойната врата се долавяше тихо бръмчене.