Кзинтът не се виждаше никъде. Луис извади лазерното си фенерче и предпазливо го последва.
Откри Говорителя на стълбищната площадка. След малко и двамата видяха как Тила излиза от асансьора.
— Вървят само нагоре — обясни Тила. — Надолу не щат. Този, който е заседнал между шестия и седмия етаж, въобще не работи.
Луис зададе най-резонния за момента въпрос:
— Как успя да ги задвижиш?
— Хващаш дръжката на вратата и я натискаш. Случайно го открих.
— Вярвам ти. Тази сутрин изкачих десет етажа. Ти колко изкачи, преди да разбереш, че можеш да използваш асансьорите?
— Николко. Бях тръгнала за закуска, препънах се в първото стъпало и се хванах за дръжката.
— Така и предполагах.
Тила сякаш се засегна.
— Не съм ти аз крива, ако…
— Извинявай. Успя ли да закусиш?
— Не. Досега наблюдавах хората, които се събират под кораба ни. Знаеш ли, че той се намира над един от градските площади?
Ушите на кзинта се разпериха още по-широко.
— Наистина ли? И не е пуст?
— Не е. Цяла сутрин прииждат от различни посоки. Вече трябва да има поне няколкостотин души — усмивката на Тила бе сияйна. — И пеят.
По протежението на всички коридори в замъка имаше широки фоайета, всяко едно от тях обзаведено с килими, удобни кресла и маси, очевидно за да могат обитателите му да се нахранят когато поискат, независимо от местонахождението си. В едно такова разширение на коридора близо до „партерния“ етаж забелязаха дълъг прозорец, така разположен, че образуваше нещо средно между под и стена.
Луис, току-що прекосил десет етажа, бе леко запъхтян. Възхити се от масата, която изглеждаше като изваяна. Краищата й бяха издълбани така, че вдлъбнатините имаха размерите и формата на чинии за супа, салати, десерти и други ястия. Десетилетията, а може би и столетията употреба бяха поизхабили белия материал, от който тя бе направена.
— Не са използвали чинии — рече Луис. — Храната се е сервирала направо във вдлъбнатините, а остатъците й са били изсмуквани с нещо подобно на прахосмукачка.
Това му се стори нехигиенично, но от друга страна, обитателите на пръстеновия свят не бяха донесли със себе си мухи, комари или вълци. По тази логика навярно не бяха донесли и бактерии.
Все пак, не можеше да са се лишили напълно от бактерии, нали някои от тях бяха необходими за човешкото храносмилане? А дали пък някой измъкнал се на свобода микроорганизъм не бе претърпял мутация, не бе станал опасен? Дали цивилизацията на пръстеновия свят не бе загинала вследствие на това? Всяка цивилизация се нуждае от определен минимум разумни същества, за да може да оцелее.
Тила и Говорителя не му обръщаха внимание. Бяха коленичили до прозореца и гледаха надолу. Луис се присъедини към тях.
— Продължават да се събират — каза тя.
Това беше вярно. Луис реши, че поне хиляда души са вперили погледи в него. Бяха престанали да пеят.
— Не могат да знаят, че сме тук — каза той.
— Може би боготворят сградата — обади се Говорителя.
— И така да е, едва ли изразяват чувствата си всеки ден. Площадът е твърде далеч от нивите им.
— Може би днешният ден е специален, празничен?
— Възможно е през нощта да се е случило нещо — предположи Тила. — Не е изключено идването ни да не е останало незабелязано. А вероятно е също да са дошли да видят това.
— Откъде пада тази връв? — попита Говорителя.
— Когато се събудих, вече падаше. Може би я приемат за някакъв нов вид сняг или дъжд. Миля след миля, тя продължава да пада. Защо мислиш, че го прави точно тук?
Луис се опита да си представи дължината на нишката, свързваща засенчващите плоскости — шест милиона мили. Очевидно, бе започнала да пада заедно с „Лъжецът“ върху пръстеновия свят, следвайки посоката на кораба. Нищо чудно, че отново се бяха срещнали с нея. Сега не бе настроен обаче да разсъждава надълго по въпроса.
— Навярно е съвпадение — каза той.
— Така или иначе, пада поне от една нощ. А туземците май и без това боготворят замъка, защото той плува във въздуха.
— Нека размислим — каза бавно кзинтът. — Ако днес строителите на пръстеновия свят се явят на тълпата, слизайки бавно от летящия замък, това би следвало да се приеме от нея като нещо редно, а не изненадващо. Луис, ще се представяме ли за богове?
Луис понечи да отговори, но не успя. Трябваше усилие, за да сдържи смеха си. Може би щеше да го постигне но Говорителя вече бе започнал да разказва плановете си на Тила.
— Луис изказа мисълта, че може би ще се представим по-добре пред туземците, ако ги излъжем, че сме строителите на пръстена. Вие с него щяхте да играете ролята на младши божества, а Нуес — на пленен демон. Нищо, и без тревопасния ще се оправим. Аз пък трябваше да се преструвам на нещо повече от строител, на бог на войната…