Тила започна да се смее, а Луис я последва.
Висок над осем фута, с нечовешки широки плещи и бедра, огромен и острозъб, кзинтът не можеше да не изглежда страшен дори и с опърлена козина. Опашката му, подобна на тази на плъх, внушаваше най-малкото уважение. Сега обаче и кожата на цялото му тяло бе придобила същия цвят — яркорозов, нашарен с виолетови жилки. След като главата му се бе лишила от козина, ушите наподобяваха смешни розови чадърчета. Остатъците от оранжева козина около очите приличаха на палячовска маска. Новата козина никнеше най-бързо на седалището му.
Поради факта, че да се присмиваш на кзинт бе опасно, цялата работа ставаше още по-забавна. Луис, присвил се от смях, вече го правеше мълчаливо, тъй като не можеше да си поеме дъх. Опита се да седне върху нещо, което приличаше на стол.
Една грамадна, нечовешка ръка го хвана за рамото и го повдигна високо. Все още опиянен от хилене, Луис срещна погледа на кзинта при еднакво равнище на очите им.
— Луис, наистина, би следвало да ми обясниш своето поведение.
— Бог на войната, казваш — изрече той с мъка и продължи да се смее.
Тила му правеше компания с подхълцания.
Кзинтът го свали на земята и изчака пристъпът да мине.
— Просто сега нямаш достатъчно внушителен вид, за да играеш ролята на бог — каза Луис след няколко минути. — Би трябвало първо да ти израсте козина.
— Ако разкъсам няколко души на парчета, може би ще започнат да ме уважават.
— Ще те уважават от разстояние и ще се крият, а от това нямаме полза. Трябва да изчакаме да ти поникне козина. А даже и след това ще разчитаме и на таспа на Несус.
— Кукловодът не влиза в сметките ни.
— Но…
— Казах ти, че не влиза в сметките ни. Решавайте сега как да се свържем с туземците.
— Най-добре е ти да останеш тук и да видиш какво още можеш да научиш от картата. А Тила и аз… — Луис изведнъж се сети, че Тила не бе разглеждала картата.
— На какво прилича?
— Мисля, че е редно и ти да останеш тук и да помолиш Говорителя да ти обясни. Двамата дръжте връзка с мен чрез комуникационния диск, за да помогнете, ако се окажа в трудна ситуация. Говорителю, искам да ми услужиш с лазерното си фенерче.
Кзинтът изрази недоволство от молбата, но все пак даде фенерчето. В края на краищата, имаше си и дезинтегратор.
Още когато се намираше на хиляда фута над тълпата, чу как почтителното й мълчание отстъпи на възгласи на изненада. Разбра, че вече са го забелязали и наблюдават лъскавата люспа, излязла от прозореца на замъка. Снижи се.
Възгласите долу, без да престават, отслабнаха. Той долови разликата.
След това тълпата възобнови пеенето.
— Звучи фалшиво — бе казала преди малко Тила. — И много монотонно.
Луис очакваше да е именно така и поради тази причина се изненада от песента. Стори му се по-мелодична, отколкото бе предполагал.
Наистина, чувстваше се някаква монотонност. Музиката бе църковна. Бавна, тържествена, наситена с повторения и лишена от хармония. От нея обаче лъхаше величие. Предположи, че пеят по дванадесеттонова скала. Осемтоновата гама на повечето човешки светове всъщност бе също дванадесеттонова, но с известни различия. Нищо чудно, че на Тила музиката се бе сторила еднообразна.
Площадът бе огромен. Хиляда души изглеждаха много след дългите седмици самота, а площадът бе в състояние да събере десет пъти по толкова. Ако имаше високоговорители, хората щяха да пеят синхронно, но високоговорители нямаше. Един самотен човек, застанал на пиедестал в центъра, размахваше ръце. Никой обаче не го гледаше. Бяха втренчили погледи в Луис Ву.
Въпреки всичко, музиката беше прекрасна.
Тила нямаше да може да разбере тази красота. Музиката, която тя познаваше, беше от записи или от предавания по триизмерната телевизия. Бе музика, раждаща се от усилвателни системи. Можеше да се разкъса или да се промени. Или пък да се пречисти до стерилност. Тила никога не бе слушала музика на живо.
Луис Ву бе слушал такава музика. Забави полета си, за да могат рецепторите му да привикнат към ритъма. Спомни си за големите масови песнопения, на които е бил свидетел в хълмовете над Крашлендинг Сити, за многобройни хорове, за песни, които зазвучаваха иначе в паметта му по една или друга причина. Самият Луис Ву също бе пял. Сега, след като позволи вибрациите на звуците да го облеят, ушите му започнаха да се настройват към високите и ниските тонове, към повторенията, към тихото величие на химна.
Почувства, че му се ще да запее. „Това не е добра идея“ — каза си и насочи велосипеда към площада.