Върху пиедестала в центъра му някога бе имало статуя. Луис видя следите от човекообразни стъпки, всяка една дълга четири фута. От тях можеше да се разбере къде точно бе стояла статуята. Сега на нейното място имаше своеобразен триъгълен олтар. С гръб към него бе застанал човек, който махаше с ръце в такт с музиката.
Бе облечен със сиво наметало, над което проблесна нещо розово. „Навярно кърпа от розова коприна“ — помисли Луис.
Реши да кацне върху самия пиедестал. Тъкмо се приземяваше, когато диригентът се обърна с лице към него. Насмалко щеше да катастрофира.
Розовият цвят се дължеше на бръснатата глава на човека. Лицето му, също като това на Луис Ву, бе обезкосмено. Иначе тълпата се състоеше от хора с глави, подобни на златни цветя, с лица, покрити изцяло с руса козина. Дори очите им се виждаха едва-едва.
Протегнал ръка с длан, обърната надолу, диригентът задържа песента за няколко секунди и след това я прекрати. Миг по-късно площадът утихна. Жрецът — жрец ли беше наистина? — втренчи поглед в Луис Ву.
Беше висок колкото самия него, прекалено едър за туземец. Кожата на лицето и черепа му бе бледа до прозрачност, подобно на кожата на албинос от Ние Го Направихме. Навярно се бе бръснал преди много часове с недостатъчно остър бръснач. Сива четина бе набола из цялата му глава.
На Луис се стори, че в думите на жреца има укор.
— Все пак, най-сетне дойдохте — преведе старателно дискът.
— Не знаехме, че ни очаквате — каза искрено Луис.
Не се осмеляваше да играе лично ролята на бог. През дългия си живот бе научил, че последователно изричаните лъжи могат да доведат до големи усложнения.
— На главата ти расте коса — каза жрецът. — Човек би могъл да предположи, че кръвта ти не е напълно чиста, Строителю.
Значи такава била работата. Расата на Строителите навярно ще да е била напълно плешива и свещеникът бе решил да наподоби представителите й с помощта на тъп бръснач. А може би Строителите бяха използвали обезкосмяващ крем или нещо от този род единствено съобразявайки се с някаква мода? Лицето на жреца много наподобяваше лицето на скулптурата в банкетната зала.
— Каква е кръвта ми не е твоя работа — отвърна Луис, слагайки край на дискусиите по този въпрос. — Тръгнали сме към края на света. Какво можеш да ми разкажеш за пътя?
Свещеникът очевидно бе смутен.
— Ти искаш информация от мен? Ти, един Строител?
— Не съм Строител — рече Луис.
Ръката му бе готова да задейства защитната бариера.
От този отговор свещеникът се смути още повече.
— Защо тогава си обезкосмен само наполовина? Как си се научил да летиш? Откраднал ли си някакви тайни от Небесата? Каква работа имаш тук? Да не би да си дошъл да отнемеш моето паство?
Очевидно, съществен за него беше последният въпрос.
— Тръгнали сме към края на света. Искаме само информация.
— Отговорите, които очакваш, са в Небесата.
— Не се шегувай с мен — начумери се Луис.
— Но ти дойде направо оттам! Нали те видях?
— За замъка ти е думата, всъщност. Разгледахме го, но не научихме много. Не разбрахме дали Строителите са били наистина обезкосмени.
— Нерядко съм мислел, че са се бръснели. Гладкостта на твоето лице обаче изглежда естествена.
— Обезкосмявам го — каза Луис и се огледа. Наоколо му имаше море от смирени златисти лица. — Тези в какво вярват? Май не споделят твоите съмнения?
— Те наблюдават как разговаряме като равни на езика на Строителите. Ако нямаш нищо против, бих предпочел да продължим на този език — жрецът се държеше повече заговорнически, отколкото враждебно.
— Това засилва ли уважението, което изпитват към теб?
— Струва ми се, че да.
Той явно се боеше да не му отнемат паството. Всъщност, всеки свещеник щеше да изпитва това чувство, ако неговият бог се явеше с подобни намерения.
— Те сега разбират ли ни?
— Може би една от десет думи.
Луис изпита съжаление, че превеждащият диск работи толкова добре. Не можеше да определи дали жрецът използва езика, който се говореше в Зигнамукликлик. Ако успееше да схване доколко са се раздалечили двата езика след прекъсването на комуникациите, навярно щеше да е в състояние да определи времето на разрухата на тукашната цивилизация.
— Какво знаеш за замъка, който наричаш „Небесата“?
— В легендите се говори за Зрилир — отвърна свещеникът — и за това как той е управлявал всички поднебесни земи. На този пиедестал е стояла статуята на Зрилир в естествен ръст. Земята ни е снабдявала Небесата с вкусни храни, чиито имена бих могъл да произнеса, тъй като ги знам наизуст, но които отдавна вече не виреят. Искаш ли?