— Кога направи всички тези изводи? — тихо попита Луис.
— Неотдавна. Те, впрочем, нямат отношение към нашето оцеляване.
— Значи, заради това не си ги споделял с нас. Разбирам те — каза Луис. Дълги часове бе разсъждавал над подобни въпроси, а сега всичко му се видя кристално ясно. Какъв страшен капан за разумни същества!
Той отново погледна пред себе си и почти не успя да забележи изчезването на кукловода. Буреносното образувание бе близо. Защитните полета вероятно щяха да се справят с него, но все пак…
Най-добре ще е да прелетят отгоре му, реши Луис и изтегли една ръчка към себе си. Велосипедите се насочиха към сивия капак на този свят, към облаците, които закриваха пространството над главите им още щом бяха достигнали кулата с небесното име.
Умът на Луис работеше на празни обороти.
Научаването на чужд език отнема много време. Научаването на нов език при всяко кацане е невъзможно. Въпросът придобиваше ключово значение. Колко време бе минало, откакто туземците бяха потънали във варварството? Колко време бе изтекло, откакто всички те бяха използвали един и същ език? В каква степен различните местни езици се бяха отклонили от общия първоначален?
Вселената се размъти и след това посивя напълно. Бяха навлезли в облаците. Ивици мъгла обвиха силовото поле на велосипеда на Луис. След малко всички бяха облети от слънчева светлина.
Някъде сред неясния хоризонт едно огромно синьо око се впери в Луис Ву.
Ако главата на Бог имаше размерите на земната Луна, окото щеше напълно да й подхожда.
Луис не можа веднага да осъзнае какво точно вижда. Мозъкът му категорично отказваше да повярва. След това цялата картина се опита да изчезне, подобно на зле осветена холограма.
Ушите му чуха или по-скоро усетиха нечий писък.
Мъртъв ли съм? — запита се той.
Несус ли вика така? — беше вторият въпрос.
Елиминира го.
Това бе Тила. Същата Тила, която през целия си живот не се беше уплашвала от нищо. Бе закрила лицето си с ръце и се криеше от погледа на огромното синьо око.
То се намираше пред тях, в посока към пристана. Стори му се, че приближава.
Мъртъв ли съм? Създателят решил ли е вече да ме съди? Кой Създател?
Най-сетне настъпи мигът, в който Луис Ву трябваше да обясни на самия себе си в кой Създател вярва. И дали въобще вярва в създатели.
Окото бе синьо и бяло. С бяла вежда и тъмна зеница. Белият цвят бе породен от облаците, синият — от разстоянието. Приличаше на част от небето.
— Луис! — изкрещя Тила. — Направи нещо!
Това, което виждам, не се случва. Гърлото на Луис се бе превърнало в парче лед. Мисълта му се луташе във вътрешността на черепа като хванато в плен създание. Вселената наистина е огромна, но някои неща все пак са невъзможни.
— Луис?
Той успя да намери гласа си.
— Говорителю, чуваш ли ме? Какво виждаш?
Кзинтът не отговори веднага. Гласът му бе изпълнен с необичайно за него равнодушие.
— Едно огромно човешко око пред нас.
— Човешко?
— Да. Ти не го ли виждаш?
Думата, която Луис в никой случай нямаше да използва, определи смисъла на случилото се. Човешко. Човешко око. Ако окото беше свръхестествено, то Говорителя щеше да го приеме за кзинтско. Или пък нямаше да го оприличи на нищо познато. „Значи, това е природно явление — каза си Луис. — Не може да не е природно явление.“ Тила го погледна с надежда.
Защо обаче окото ги привличаше към себе си? Той премести командния лост надясно. Велосипедите поеха курс към посоката на въртенето.
— Това не е нашият курс — реагира веднага Говорещия с животни. — Или ни върни на стария, или остави групата под мое командване.
— Да не би да си решил да преминем през това нещо?
— Твърде голямо е, за да го заобикаляме.
— Не е по-голямо от кратера Платон. Може да го заобиколим само за около час. Защо да рискуваме?
— Слушай, ако си се уплашил, напусни групата. Обиколи окото и ще се срещнем от другата страна. Тила, ти също можеш да го последваш, ако желаеш. Аз ще премина през окото.
— Защо? — попита Луис с дрезгав глас. — Защо си решил че това… случайно атмосферно образувание представлява предизвикателство към твоето мъжество?
— Моето какво? Луис, едва ли някой поставя под съмнение способността ми да се възпроизвеждам. Предизвикателство има към смелостта ми.
— Защо?
Велосипедите продължаваха да разсичат небето със скорост от хиляда и двеста мили в час.
— Какво може да предизвика смелостта ти? Дължиш ми отговор. Поставяш под заплаха нашия живот.