— Този дяволски късмет май все пак се грижи за нея малко повече, отколкото за нас — добави той.
— А защо не? Виждаш ми се разтревожен, Луис.
— Може и да съм…
Нейните приятели навярно отдавна бяха престанали да споделят с Тила неприятностите си. Нали самата тя нямаше представа какво точно е това. Да й описваш какво представлява болката, би било все едно да обясняваш на сляп по рождение човек какво представляват цветовете.
Сърдечни смущения? Тила никога на бе изпитвала разочарования от любовта. Пожелаеше ли някой мъж, той сам идваше при нея. И малко преди момента, когато щеше да й омръзне, си тръгваше доброволно.
Това странно качество на Тила, независимо дали се проявяваше постоянно или от време на време, може би я правеше донякъде различна от останалите хора. Не ще и дума, бе жена, но с особени качества и дарби. И с особени недостатъци. Луис бе обикнал тази жена. Колкото и чудно да беше.
— Май и тя ме обичаше — промърмори той. — Странно, не съм нейния тип. А ако пък не е така, то тогава…
— Какво има, Луис? На мен ли говориш?
— Не, Несус. Говоря на себе си…
Нима това бе причината тя да се присъедини към Луис Ву и пъстрата команда? В такъв случай мистерията щеше да бъде още по-загадъчна. Късметът бе накарал Тила да се влюби в един неподходящ за нея човек и я беше подтикнал да се включи в експедиция, която се оказа колкото неприятна, толкова и катастрофална, след като няколко пъти я доближи на косъм до смъртта. Цялата работа изглеждаше нелепа.
Образът на Тила ги гледаше от интеркома. В очите й имаше пустота, която бързо се смени от смразяващ ужас. Широко отворени и побелели от страх, те се втренчиха някъде надолу. Миловидността на овалното й лице бе сменена от гримаса на безумие.
— Спокойно — каза Луис. — Спокойно. Вече си добре.
— Но… — гласът на Тила се беше превърнал в дрезгаво писукане.
— Вече излязохме от него. Далеч зад нас е. Погледни зад себе си. Тандж да го вземе, погледни зад себе си!
Тя се обърна и в един продължителен миг онова, което Луис видя, бе меката й тъмна коса. Когато отново погледна към него, явно вече се контролираше донякъде.
— Несус — каза Луис, — обясни й какво се случи.
— От половин час се движиш със скорост, четири пъти по-голяма от звуковата — поясни кукловодът. — За да върнеш велосипеда към нормален полет, пъхни показалеца си в отвора, обозначен по ръба със зелен цвят…
Макар и все още уплашена, Тила бе в състояние да изпълнява заповеди.
— Така… А сега трябва да дойдеш при нас. Според сигналите, които приех, ти си се движила по крива. Траекторията ти спрямо нашата е в азимут пристан-посока на движението. Тъй като нямаш индикатор, ще трябва да следваш моите указания. Като начало завий в посока, обратна на въртенето.
— Това накъде се пада?
— Завий наляво, докато видиш пред себе си една от основите на дъгата.
— Не мога да видя дъгата. Ще трябва да се кача над облаците. — Тя изглежда вече се бе съвзела почти напълно.
Обаче се беше уплашила, тандж да го вземе! Луис не можеше да си спомни да е виждал тъй силно уплашен човек. Поне Тила съвсем сигурно никога не бе виждал такава.
А беше ли въобще я виждал уплашена?
Луис се извърна. Земята под облаците бе тъмна, но окото на бурята, вече далеч зад тях, продължаваше да сияе в синьо на фона на дъгата. Като че наблюдаваше заминаването им съсредоточено и без никакво съжаление.
Бе потънал в собствените си мисли, когато нечий глас произнесе името му.
— Да — каза той.
— Ти луд ли си?
— Луд?
Замисли се над това. Дойде му наум, че по критериите на нормалния човек тя бе направила нещо невероятно глупаво с това ненадейно пикиране с велосипеда. Опита се да разбере дали може да се ядоса така, както някога — припомняйки си един стар зъбобол. Не успя.
Нормалните критерии не подхождаха за Тила Браун. Нервът на зъба отдавна бе мъртъв.
— Предполагам, че не съм. Все пак, какво видя там долу?
— Можеше да загина! — каза Тила с нарастваща ярост в гласа си. — Не ми клати глава, Луис Ву! Можеше да загина! На теб все едно ли щеше да ти бъде?
— А на теб?
Тя трепна, сякаш я бе зашлевил. Сетне ръката й помръдна и образът изчезна.
След малко се появи отново.