— Долу имаше дупка! — извика тя гневно. — И много мъгла. Само че, какво от това?
— Колко голяма бе дупката?
— Откъде да знам? — отговори и изчезна отново. Естествено, не беше възможно да разбере мащабите на видяното на тази мигаща неонова светлина.
„Първо рискува живота си — помисли Луис, — а сетне се дразни от това, че не се сърдя. Иска да привлече моето внимание върху себе си или що? И откога прави това!“
С такива привички всеки би умрял още в младостта си.
— Но не и тя — каза Луис Ву. — Не и…
Страхувам ли се от Тила Браун!
— Или пък най-сетне съм изкуфял?
Това вече бе ставало с други хора на неговата възраст. Човек на годините на Луис Ву бе виждал привидно невъзможни неща не само да се случват, но и да се повтарят. С течение на времето границата между фантазията и действителността понякога съвсем изчезва. Можеше, например, да стане ултраконсерватор и да отрича наглед невъзможното, дори след като то вече е станало факт. Като Крейгън Пиръл, например, който не искаше да приеме импулсния двигател, защото противоречал на втория закон на движението. Или пък да започне да вярва във всичко, подобно на Зиро Хейл, продължаващ да купува фалшиви антики от Слейвър. И в двата случая го очакваше деградация и лудост.
— Не!
Когато Тила Браун избягва смъртта, като си удря главата в контролния пулт на велосипеда, това е нещо повече от случайност!
Но защо тогава „Лъжецът“ катастрофира?
Една малка сребърна искра се вклини между Луис и още по-малката подобна на нея, летяща откъм посоката на въртене.
— Добре дошъл — каза Луис.
— Благодаря ти — отвърна Несус. Навярно беше използвал аварийното ускорение, след като ги настигна така бързо. Не бяха изминали и десет минути, откакто Говорещия с животни отправи любезната си покана.
Две триъгълни глави, дребни и ясни, го оглеждаха от екрана.
— Сега се чувствам в безопасност. Когато след половин час се върне и Тила Браун, ще се чувствам в още по-голяма безопасност.
— Защо?
— Късметът на Тила Браун закриля и нас, Луис.
— Не мисля така — отвърна Луис Ву.
Говорителя мълчаливо наблюдаваше и двамата в интеркома си. Само Тила Браун още не се бе включила.
— Твоята наглост ме смущава — каза Луис. — Само дяволът може да си позволи да развъжда хора за късмет. Ти чувал ли си за него?
— Чел съм за дявола, разбира се.
— Ти си сноб. Глупостта ти е още по-дразнеща от твоята наглост. Без да мислиш, решаваш, че това, което е добро за Тила Браун, е добро и за теб. Защо смяташ, че е така?
Несус изломоти нещо. След това продължи вече с ясен глас:
— Разбира се, че е нормално да разсъждавам така. Ако се намирам с нея в един и същ космически кораб, пропукването на корпуса му би било еднакво неприятно и за двама ни.
— Добре. Предположи обаче, че преминавате над място, където Тила иска да отиде, а ти не. Ако в такъв момент откажат двигателите, това ще означава късмет за Тила, но не и за теб.
— Що за глупости, Луис! Защо Тила Браун ще иска да попадне в пръстеновия свят? Та тя и не подозираше за съществуването му, преди да й кажа!
— Приемаме обаче, че има късмет. Ако й е било нужно да се озове тук, пак в края на краищата щеше да го направи. В такъв случай, Несус, би ли могъл да кажеш, че късметът й е задействал случайно? Напротив, излиза, че той е работил през цялото време. Имала е късмет, че ти си открил тъкмо нея, че не си успял да се свържеш с нито един от останалите, които също са отговаряли на условията. Нали помниш какво ми разказа за повредата в телефонната мрежа?
— Обаче…
— Имала е късмет, че катастрофирахме. Спомняш ли си как спорехте с Говорителя кой трябва да командва експедицията? Е, вече си наясно.
— Защо, обаче?
— Не знам.
Луис, изнервен, почеса главата си. Косата му, с изключение на опашката, вече се нуждаеше от подстригване.
— Този въпрос не те ли тревожи, Луис? Мен да! Какво би могло да има тук, на пръстеновия свят, което да привлече Тила Браун? Та това място не е безопасно. Изпълнено е със странни бури, със зле програмирани машини, със слънчогледови полета и с непредсказуеми туземци — все неща, които застрашават живота ни.
— Ха, де! — озъби му се Луис. — Прав си. Ти каза поне част от истината. Не виждаш ли обаче, че за Тила Браун опасностите не съществуват? Както и да оценяваме пръстеновия свят, не можем да не отчетем този факт.
Кукловодът няколко пъти отвори и затвори уста, без да каже нещо.
— Не е лесно да се отговори, нали? — За Луис Ву решаването на такива проблеми само̀ по себе си бе удоволствие. — Ти обаче ми даде половината от отговора. Ако предположим, че…