— Не.
— Бях млад. Два дена убеждавах себе си, че заслужавам Паула Черенкова. А и наистина я заслужавах. Тя ми се обади и ми каза да отменя пътуването. Даже не си спомням по каква причина. Сигурно е имала причина. За сметка на това пък през седмицата я поканих два пъти на вечеря. Стараех се да не остава с впечатлението, че я насилвам. Едва ли е разбрала тогава как съм се чувствал. А се чувствах зле. Тя обаче разведри обстановката. Даде ми да разбера, че ме харесва. Повеселихме се заедно. Би трябвало да сме останали добри приятели.
— Не бях нейният тип — добави Луис. — Мислех, че и двамата сме влюбени. Може би и тя е мислила същото, поне онази седмица. Не беше жестока, просто не разбираше какво ми е.
— А какво представлява този трепет?
Погледите им се срещнаха и Луис съзря пустота в сребристите очи на Тила Браун. Явно, не бе разбрала и дума от казаното.
Той често бе общувал с извънземни. С помощта на своя инстинкт и опит се бе научил да усеща кога дадено понятие, изразено от него, не може да бъде разбрано и осмислено от събеседника му. Ето, и сега се бе получило огромно, непреводимо разминаване в понятията.
Трябваше ли да е толкова чудовищно голяма пропастта, отделяща Луис Ву от едно двадесетгодишно момиче? Нима наистина беше чак толкова стар? В такъв случай, можеше ли да възприема самия себе си като човешко същество?
Тила, с пуст поглед, продължаваше да чака обяснението.
— Тандж! — изруга Луис и се изправи. Калните петна, образували се върху дрехите му, се плъзнаха по тях и паднаха на земята.
Несус кукловодът изнасяше беседа на тема етика. Прекъсна се, в съвсем буквалния смисъл на думата, тъй като за голямо удоволствие на гостите говореше едновременно с двете си усти, за да отвърне на въпроса, зададен му от Луис. Не, не беше получил все още никаква вест от агентите си.
Говорещия с животни, също в дамско обкръжение, се бе опнал върху тревата и приличаше на голям оранжев хълм. Две жени чешеха козината зад ушите му. Странните кзинтски уши, които можеха да се разперят като розови китайски чадъри или да прилепнат плътно до главата, сега бяха широко разгънати. Луис можеше да види рисунките, татуирани от вътрешната им страна.
— Е, какво? — попита го Луис. — Не бях ли блестящ?
— Беше — промърмори кзинтът, без да помръдне.
Луис се засмя наум. Известно е, че кзинтът е страховит звяр, нали? Кой обаче може да се страхува от кзинт, който позволява да му чешат ушите. По този начин и гостите на Луис, и самият кзинт се чувстваха удобно. Всяка божия твар, по-голяма от полска мишка, обича да я чешат по ушите.
— Редуват се — измърка сънливо кзинтът. — Някой самец, като види как самката ме чеше, й казва, че и той би се радвал на такова внимание. След това се уединяват, а самката я замества друга. Сигурно е много интересно да принадлежиш към раса, при която и двата пола са разумни.
— Понякога това страшно усложнява нещата.
— Тъй ли?
Момичето откъм лявото рамо на кзинта, с кожа като черния цвят на космоса, украсена със звезди и галактики, и със снежнобяла коса, подобна на опашката на комета, повдигна очи.
— Тила, ела да ме смениш — каза то весело. — Гладна съм.
Тила охотно се наведе над голямата оранжева глава. Луис се зае да я представя.
— Тила Браун, запознай се с Говорещия с животни. Надявам се…
Съвсем наблизо се чу фалшиво изпята мелодия.
— …запознанството да ви бъде приятно. А това пък какво беше? А, Несус. Какво става?
Музиката бе излязла от забележителните гърла на кукловода. Несус тромаво се шмугна между Луис и момичето.
— Ти ли си Тила Яндрова Браун? Номер на самоличност ИКЛУГГТИН?
Момичето бе леко смутено, но не и уплашено.
— Наистина се казвам така. Номера си не помня. Какво има?
— От една седмица те търсим по цялата планета, а те откривам на едно празненство, където попаднах случайно. Ще трябва да се поскарам на моите агенти.
— Недей — каза меко Луис.
Тила сякаш се чувстваше неловко.
— Че аз не съм се крила. Нито от теб, нито от който и да е… извънземен. Кажи какво има? — Почакай! — Луис застана между Несус и момичето — Несус, Тила очевидно не става за изследовател. Потърси някой друг.