— Луис, а аз бих ли могъл да дойда при вас, ако зная, че има оръжие, способно да унищожи велосипеда ми?
— Не знам.
— Ти какво очакваш? Говорителя да направи това, така ли?
— Нима котките не могат да се катерят?
— Моите прадеди са били равнинни котки — каза Говорителя. — Раната на ръката ми още не е зараснала. Не съм в състояние да се катеря. Така или иначе, предложението на тревопасния е нелепо. Не разбра ли, че той просто търси извинение да дезертира?
Луис беше го разбрал. И страхът от това май се изписа на лицето му.
— А, все още няма да ви изоставя — каза Несус. — Ще почакам. Може пък вие да измислите някакъв по-добър план. А може и подслушвачът да се появи. Ще почакам.
Луис Ву, увиснал с главата надолу и заклещен между два балона, естествено бе затруднен в опитите си да измерва времето. Нищо не се променяше. Нищо не шавна. Някъде в далечината като че ли се чуваше свирукането на Несус, но иначе нищо не се случи.
По някое време Луис реши да си премери пулса. Оказаха се седемдесет и два удара в минута.
Точно след десет минути той чу собствения си глас.
— Седемдесет и две. Едно. Какво всъщност правя?
— На мен ли казваш нещо, Луис?
— Тандж да го вземе, Говорителю! Не се търпи повече. Бих предпочел веднага да умра, отколкото да полудея — започна да прави усилия да се измъкне от креслото.
— Луис, в бойна обстановка аз командвам. Заповядвам ти да стоиш на мястото си и да чакаш.
— Съжалявам — Луис придвижи ръцете си надолу. Още едно движение, отново надолу. Ето, стигна до колана. Ръката му бе отишла твърде напред. Премести лакътя си назад, почина си, отново го премести…
— Луис, предложението на кукловода е самоубийствено.
— Възможно е — най-сетне успя да го докосне. Да, вече бе хванал лазерното фенерче. С още две резки движения го измъкна от колана и го насочи напред. Щеше да прогори таблото, ако трябва, но не и себе си.
Стреля.
Предният балон започна бавно да издиша. В същото време задният, опрян до гърба му, взе да го притиска към таблото. С отслабването на натиска Луис лесно успя да прикрепи отново фенерчето към колана си и да се залови с две ръце за спадащата и омекваща тъкан на балона.
Усети, че в същото време започва да се изхлузва от креслото си. Все по-бързо и по-бързо. Когато най-сетне падна от него, платът, за който се държеше, не се изплъзна от ръцете му. Ето, вече висеше под велосипеда си, а под него имаше деветдесетфутова пропаст.
— Говорителю!
— Тук съм, Луис. Държа в ръка собственото си оръжие. Да пукна ли и задния ти балон?
— Да! — Балонът се бе изпречил точно на пътя му и щеше да направи по-нататъшното придвижване невъзможно.
Той не се спука. Едната му половина се превърна в прах и след това изчезна сякаш с въздишка. Говорителя бе му видял сметката с лъча на дезинтегратора.
— Тандж знае как успя да улучиш това нещо — прошепна Луис и започна да се катери.
Придвижването беше сравнително лесно, докато се държеше за тъканта. Въпреки часовете, през които главата му се бе изпълвала с кръв, Луис съумя да се вкопчи за плата. На едно място обаче той свършваше и започваше корпусът на велосипеда.
Притисна се към него и се опита да го обхване с крака. Започна да се люлее.
През това време Говорещия с животни издаваше странни звуци.
Луис предположи, че велосипедът се извърта с всяко негово движение, защото по-голямата част от метала се намираше в корпуса му. В противен случай щеше да се върти непрестанно около оста си и той във всички случаи да се оказва отдолу. Не можеше да е така, защото ако беше, Несус нямаше да предложи подобно решение.
Велосипедът отново се разклати. Луис, комуто отдавна се гадеше, едва успя да се удържи да не повърне. Достатъчно бе да запуши дихателната си система и всичко щеше да свърши.
Велосипедът най-сетне се завъртя напълно около оста си и се оказа обърнат наопаки. Луис се подаде откъм долната страна и посегна към другия край на спукания балон. Успя да се залови за него.
Велосипедът продължи да се люлее. Луис се бе прилепил към корема на машината. За известно време остана неподвижен.
Инертната маса спря въртенето си, сякаш се поколеба, и най-сетне застина. Вестибуларният апарат на Луис се стабилизира и той повърна — бурно и шумно, с няколко напъна — вчерашния си обяд. Отклони се от позицията си обаче с по-малко от инч.
Велосипедът продължаваше да се клати като лодка, но Луис най-сетне се бе закотвил. След малко се осмели да погледне нагоре.